Лоис Бюджолд: Оковният пръстен

Месер Куистели пръв дойде на себе си и глуповато попита:

— Но работи ли?

Майстор Бенефорте щракна с пръсти.

— Фиамета! Тичай да донесеш две чаши, бутилка вино — киселото вино, което Руберта използва за готвене, да не донесеш от хубавото кианти — и от онзи бял прах, с който мори плъховете в килера. По-живо!

Фиамета хукна, грейнала щастливо заради тайната си. „Аз направих проекта за делфините. И за малките зайчета също.“ Чуваше как зад нея майстор Бенефорте зове с мощен глас чирака Тесео. Прекоси на бегом вътрешния двор и влетя в кухнята, където я посрещна Руберта, възмутена от суетнята й и от задъханото й:

— Папа иска…

— Тъй, тъй, момиче, ама бас държа, че ще иска и обяда си, а огънят в пещта загасна. — Руберта посочи с дървената си лъжица облицованата със сини плочки пещ.

— О, това ли е всичко? — Фиамета се наведе, отвори желязната вратичка и огледа тъмната вътрешност. Наложи покой на мислите си. — Piro 1 1 Огън (лат.). — Бел.пр. — прошепна тя. Ярки сини и жълти пламъци се подгониха като танцьори по изстиналите въглени. — Това ще свърши работа. — Вкуси доволно жегата от заклинанието върху езика си. Поне едно нещо можеше да прави като хората. Дори и папа казваше така. А щом може едно, защо да не може и друго?

— Благодаря ти, мила — каза Руберта и се обърна да вземе желязната тава. Ако се съдеше по уханните улики върху дъската за рязане, тя се канеше да сътвори чудеса с лук, чесън, розмарин и агнешко.

— Няма защо — рече Фиамета, после припряно занарежда необходимите за демонстрацията неща върху един поднос, включително и последните две винени чаши от венецианския сервиз, който носачите бяха изпочупили при пренасянето им тук, н Монтефолия, преди почти пет години. Папа беше забравил за солта и пипера, но тя грабна съответните бурканчета от високата лавица и ги прибави към бойния ред върху подноса, после отнесе всичко в работилницата, гордо изправила гръб.

С тайнствена усмивка майстор Бенефорте сипа малко сол в корпуса на корабчето. За миг лицето му застина вглъбено, той промърмори нещо под нос и се прекръсти. Когато баща й започна да говори, Фиамета докосна месер Куистели по ръката, да не би дукският стюард да прекъсне неволно този критичен етап. Жуженето откъм солницата, надигнало се в унисон с шепота на майстор Бенефорте, беше дълбоко и богато, но много, много слабо, мелодично и нежно. Преди година тя въобще не би го доловила, а месер Куистели определено не подозираше за съществуването му.

— Пиперът, папа? — подсети го Фиамета и му подаде бурканчето.

— Днес няма да използваме пипера. — Той разтърси глава, после сипа пълна лъжица от отровата за мишки в една от чашите и върза конец около столчето й за нишан. Сетне наля вино и в двете чаши. Отровата се разтвори бавно, с едва доловимо съскане.

— Къде се губи това момче? — промърмори майстор Бенефорте, след като почакаха още няколко минути. За щастие, преди раздразнението на господаря му да е достигнало опасни размери, Тесео влетя през входната врата. Баретата му бе изкривена на една страна, панталоните му не бяха дозакопчани, а треперещите му пръсти стискаха свит на топка пешкир.

— Успях да хвана само един на бунището, майсторе — заизвинява се Тесео. — Другият ме ухапа и избяга.

— Ха! Може пък да те използвам вместо него, щом е така — свъси се майстор Бенефорте. Тесео побледня.

Майсторът взе пешкира, в който бе увит един голям пощурял плъх с жълти изпочупени зъби и проскубана козина. Тесео засмука кървящия си палец. Плъхът се мяташе, съскаше и се извиваше. Хванал животинчето здраво за кожата на врата, майстор Бенефорте взе една тънка стъклена тръбичка, засмука през нея малко от бледорозовото вино от чашата с конеца и изля течността в гърлото на плъха. След няколко секунди пусна гризача на плочките. Животинката хукна напред, после започна да тича в кръг, като хапеше собствените си хълбоци. Накрая потръпна конвулсивно и умря.

— А сега наблюдавайте внимателно, господа — рече майстор Бенефорте. Двамата му гости се наведоха по-близо. Той взе щипка сол и я посипа в чашата без конец. Нищо не се случи. Взе втора, по-щедра щипка, и я пусна в отровеното вино. Солта припламна, зрънцата й заискриха в оранжево, после в чашата лумна син пламък като от запалено бренди и горя цяла минута. Майстор Бенефорте бавно разбърка сместта с пипетата. Съдържанието беше станало прозирно и рубиненочервено като в другата чаша. Той взе обозначената с конец чаша и каза: