Лоис Бюджолд: Оковният пръстен

В голямата, обкована с желязо ракла до долната табла на бащиното й легло имаше десетина подвързани с кожа книги, няколко стегнати с панделки свитъка със записки и документи — тя разтревожено се опита да си спомни дали последния път ги беше оставила в точния порядък, в който ги беше заварила — и една кутия от полирано орехово дърво. От раклата се излъчваше силна миризма на хартия, кожа, мастило и магия. Фиамета извади тежката кутия, после заключи раклата и вратата на стаята с тежките, украсени с филигран ключове. Усети как предпазващите заклинания си падат на мястото заедно с резетата — като слаб трус, плъзнал по нервите на ръката й. Явно бяха изключително мощни, щом бе успяла да ги усети, особено при непрестанния стремеж на баща й към максимална изтънченост в магическото изкуство. Тръгна обратно към работилницата на долния етаж. Леките й кожени пантофки не вдигаха почти никакъв шум. Гласът на капитана привлече вниманието й — тя застина и се заслуша с ухо на вратата.

— Майката на дъщеря ви е била мавърка, тогава, или негърка?

— От Етиопия, със сигурност — изказа мнение месер Куистели. — Ваша робиня ли е била?

— Не, беше християнка — отговори бащата на Фиамета. — От Бриндизи. — В гласа му се долавяше известна сухота, дали от уважение към християнките, или към Бриндизи, Фиамета не можа да прецени.

— Сигурно е била много красива — учтиво рече швейцарецът.

— Да. А и аз не винаги съм бил толкова спаружен и очукан, какъвто ме виждате днес, преди да ми счупят носа и косата ми да побелее.

Капитан Окс издаде някакъв извинителен звук, предназначен да изтъкне, че думите му не са съдържали зловреден намек относно физиономията на домакина. Месер Куистели, човек също на години, се засмя и попита:

— А наследила ли е таланта ви във вашето изкуство, или и с него се е разминала както с формата на носа ви, майстор Бенефорте?

— Със сигурност е по-добра от онзи мой чирак с непохватните пръсти, дето го бива само да цепи дърва. Рисунките и моделите й са много хубави. Аз, разбира се, не й го казвам, защото няма нищо по-противно от възгордяла се жена. Позволявам й да работи със сребро, а днес за пръв път й разреших да опита и със злато.

Месер Куистели даде ход на едно „Хм“, което да прозвучи достатъчно впечатлено като за случая.

— Аз по-скоро имах предвид другото ви изкуство.

— Ааа. — Гласът на майстор Бенефорте се хлъзна в низходяща крива. — Голяма загуба на време и усилия е да обучаваш една дъщеря, която ще отнесе знанията и тайните ти при друг мъж, когато се ожени. Макар че ако някои хора продължат да закъсняват с плащанията, полагащи се на творец от моя ранг, то знанията й може да се окажат единствената зестра, която ще съм в състояние да й осигуря. — Той въздъхна дълбоко и съкрушено. — Разказвал ли съм ви как папата беше толкова завладян от красотата на златния медальон, който изработих за филона му, че ми плати два пъти повече от договореното?

— Да, няколко пъти — побърза да отбележи месер Куистели, но напразно.

— Освен това се канеше да ме направи главен майстор на Монетния двор, но враговете ми пуснаха онзи отвратителен лъжлив слух, който ми докара обвинение в не-кромантство, и цяла година гних в тъмниците на замъка Свети Андже л о…

Това и Фиамета го беше чувала. Отдръпна се няколко крачки, провлачи шумно пантофки по плочите и влезе в работилницата. Постави внимателно ореховата кутия пред баща си и му върна ключовете. Той се усмихна, отри ръце в туниката си, промърмори нещо под нос и отключи кутията. Разгъна копринената кърпа, извади предмета, който се бе гушил в нея, и го постави в центъра на решетката от светлосенки върху тезгяха.

Златната солница заискри на светлината и двамата гости затаиха дъх. Статуетката се издигаше от овална абаносова основа с богата дърворезба. Две златни фигурки, високи по една длан — красива гола жена и силен брадат мъж с тритон в ръка — седяха върху нея, преплели нозете си.

— Символична среща на сушата и морето — заобяснява ентусиазирано майстор Бенефорте. Изящно изработен кораб — Фиамета по-скоро би го оприличила на гребна лодка — близо до ръката на морския цар бе предназначен за солта, а един малък гръцки храм под грациозно отпуснатата ръка на богинята на земята — за пипера. Около мъжа подскачаха моржове, риби и разни странни ракообразни, а около жената се тълпеше безгрижен рояк от красиви земни създания.

Швейцарският капитан зяпна, а месер Куистели измъкна очилата си от колана, нагласи ги на носа си и се вторачи жадно в прекрасната творба. Майстор Бенефорте се надуваше все повече и повече, като току посочваше разни изпълнени със съдържание детайли и се наслаждаваше на изумлението, лъхащо на вълни от двамата мъже.