Дейвид Балдачи: Цялата истина

— Благодаря ти — прошепна той, без да отделя очи от гроба.

— Как се справяш? — тихо попита тя.

— Част от мен си дава сметка, че Ана е мъртва. Но другата просто отказва да го приеме…

— Скръбта е много особено чувство. Някои хора твърдят, че е процес с много фази. За всеки е различно. Но човек се чувства толкова самотен, че не виждам друго име за това състояние освен… Освен рядък вид персонален ад…

— Губила ли си близки хора? — обърна се да я погледне той.

— Всеки човек го е преживявал — сви рамене тя.

— Имам предвид конкретен човек.

Кейти отвори уста да отговори, но бързо я затвори.

— Затова ли пиеш? — тихо попита той, отместил поглед към ярко оцветените есенни листа.

Кейти натика ръце в джобовете си, кракът й започна да рови пръстта.

— Казваше се Бенхам — тихо промълви тя. — Малко момче, което трябваше да порасне и да стане достоен мъж. Но това не се случи. Заради мен. Аз спечелих втория си „Пулицър“, а той свърши в една дупка в околностите на Кандахар. — Изпусна въздуха от гърдите си и отчаяно прошепна: — Да, поради тази причина пия толкова много…

— Не можеш да го забравиш, така ли?

— Никога няма да го забравя! — задавено отвърна тя. Никога!

— Знам как се чувстваш — промълви той, сложи ръка на рамото й и я погледна в очите. — Сбогом, Кейти. Грижи се за себе си.

Обърна се и започна да се отдалечава. Няколко секунди по-късно фигурата му се стопи между дърветата.

Тя остана сама сред мъртвите. След известно време се наведе и премести цветята на Шоу по-близо до надгробната плоча. Зад издълбаните в камъка прощални думи прозираше животът на една забележителна жена и неясният образ на мъжа, който я беше обичал приживе и продължаваше да я обича и в смъртта.

Най-сетне се надигна, обърна гръб на гроба и с бавна крачка тръгна обратно, към светът на живите.

После изведнъж хукна да бяга.

Той чу стъпките й и се обърна. Когато различи чертите й, на лицето му се изписа изненада.

— Хей, какво има? Добре ли си?

— Току-що осъзнах, че не мога да се измъкна оттук.

— Бих могъл да те закарам донякъде — каза той и погледна часовника си. — За час и половина сме във Франкфурт. Оттам можеш да хванеш някой полет за Ню Йорк. Някъде към полунощ ще вечеряш в любимия си ресторант.

— Не искам да ходя в Ню Йорк.

— Нали живееш там?

— През целия си съзнателен живот съм живяла на път. Освен това нямам работа.

— Сега вече можеш да получиш дори мястото на Аманпур в Си Ен Ен.

— Не го искам.

— А какво искаш?

— Да попътувам с теб.

— Добре, но къде?

— Ще го уточним в движение.

Гледаха се втренчено. Очите на Кейти блестяха и Шоу неволно наведе глава.

— Кейти, не мога да…

Тя сложи ръка на устните му.

— Знам, че не можеш, Шоу. Ако беше казал нещо друго, вече щях да съм си тръгнала. Не искам това.

— Тогава какво искаш?

Тя дълго гледа тъмната нощ, която междувременно се беше спуснала над Дурлах. Когато проговори, думите й бяха натежали от вълнение.

— Аз съм алкохоличка. Нямам работа, нямам и много приятели. Всъщност нямам никакви приятели. Изпитвам ужас, Шоу. Уплашена съм до смърт, че това е всичко, което ми остава в живота. Ако сега ми кажеш да вървя в ада, ще отвърна, че и двамата сме били вече там и че там е наистина гадно място.

Вятърът раздвижи пожълтелите листа над главите им. В къщите наоколо жителите на Дурлах се готвеха за спокоен сън. Кейти и Шоу стояха един срещу друг и продължаваха да се гледат. Сякаш никой от тях нямаше смелостта, дъха и сърцето да проговори.

— Да вървим — раздвижи се най-после Шоу.

Обърнаха се и тръгнаха по тихата уличка.

Без да знаят накъде, това поне беше сигурно.

Терминът „перцептивен мениджмънт“ отдавна се е утвърдил в обществената лексика. В един от справочниците на Министерството на отбраната дори се дава точното му определение. Това означава, че военните го възприемат сериозно. Днес много компании за връзки с обществеността предлагат перцептивен мениджмънт, или пием, като стандартна услуга. Но по всичко личи, че повечето от тях не го предлагат както трябва. В смисъл, че ако искате да сътворите Голямата лъжа по наистина изключителен начин, ще ви трябва много тясна специализация.

Америка не е монополист върху пием, много други държави прибягват до него. Но тук му е мястото да добавим, че никъде по света няма по-добри от американските пием компании. Това вероятно се дължи на факта, че в САЩ залозите се по-високи, както и съответните хонорари. Което е нормално, защото става въпрос за единствената суперсила в света. Става въпрос за индустрия за милиарди долари, управлявана от невероятно изобретателни хора, които са тясно свързани с властта и не се колебаят да я използват. Част от тях са идеолози, други го правят само за пари. Но и в двата случая резултатите от тяхната работа са опустошителни за хора като вас и мен, по-зловещи от рака.