Джоана Линдзи - Да се влюбиш в негодник

Джереми се опита да не се изсмее:

— Търпение, старче. Предупредих те, че това може да продължи цяла нощ.

— Трябваше да поговорим с баща ти за това — измърмори Пърси.

— Какво каза?

— Нищо, драги, абсолютно нищо.

Джереми поклати глава, но не каза нищо повече. Не можеше да обвинява Пърси, че го смята за неспособен да се справи сам с това. Все пак, беше с девет години по-млад. Още повече, че заради лекомислието си и голямата си уста Пърси не беше посветен в семейните тайни, които включваха и необичайното възпитание, което Джереми беше получил.

Живеейки и работейки в кръчма през първите шестнадесет години от живота си, Джереми бе придобил няколко неочаквани таланта. Бе развил завидна издръжливост към алкохола и можеше да пие, докато приятелите му изпопадат под масата, а той все още да бъде напълно трезвен. Беше се научил да си служи с всякакви средства, дори и не толкова почтени, в боя и имаше завидното умение да различава истинската опасност от безобидните ежедневни неприятности.

Неговото необичайно обучение не свършваше, обаче, до момента, когато баща му бе открил съществуването му и го бе взел със себе си. Не, по това време Джеймс Малори все още беше в немилост от семейството си и водеше безгрижния живот на пират от Карибите, или Джентълмен-пират, както предпочиташе да го наричат. Тогава разнородния и странен екипаж на Джеймс, бе взел Джереми под крилото си и той бе научил неща, които нито едно момче на неговата възраст не бива да знае.

Но Пърси не знаеше нищо за това. Всичко, което някога му бе позволявано да види бе това, което е на повърхността — очарователен хаймана, не по-различен от всеки двадесет и пет годишен младеж, чаровен и толкова красив, че където и да се появеше, всяка жена се влюбваше в него почти веднага. Жените от семейството му бяха изключение, разбира се. Те просто го обожаваха.

Джереми приличаше на чичо си Антъни — факт, каращ всеки, който го види за пръв път, да помисли, че е син на Тони, а не на Джеймс. Като чичо си, той бе висок, с широки рамене, тесен ханш, стройни бедра и дълги крака. И двамата имаха широка уста и силна, дръзка брадичка, прав, орлов нос, мургава кожа и абаносово черна коса.

Но очите му бяха най-изразителни, белег само за няколко члена от фамилията Малори — ясно сини, обрамчени от тежки гъсти мигли, и екзотично извити, тъмни вежди. Цигански очи, както гласеше легендата, смяташе се, че ги е наследил от прапрабаба си Анастасия Стефанова, която както бяха научили наскоро, е била наполовина циганка. Тя успяла да омае Кристофър Малори, първия маркиз на Хаверстън, който се оженил за нея още на втория ден след запознанството им. Но това беше история, която също знаеха само членовете на семейството.

Беше повече от разбираемо защо Пърси предпочиташе помощ от баща му. Нали все пак, най-добрият му приятел Дерек, бе отишъл направо при Джеймс, когато се беше забъркал в неприятности? Пърси може и да не знаеше за пиратския му живот, но Джеймс Малори бе един от най-известните женкари в цял Лондон, преди да тръгне по море и никой не би дръзнал да застане срещу него, тогава или сега, било то за пръстен или на полето на честта?

Пърси пак се бе излегнал по гръб на леглото, „за да създаде впечатление“, че спи. След известно мърморене, сумтене и мятане насам-натам в кревата той най-накрая утихна в очакване на следващия натрапник.

Джереми се зачуди дали да не спомене, че ако се обърнат към баща му ще трябва доста да почакат да разреши проблема им. Причината бе, че Джеймс отиде в Хаверстън, уж за да посети по-големия си брат Джейсън, само няколко дни след като Джереми се настани в новата си градска къща. Беше почти сигурен, че баща му се скри в провинцията за седмица-две, ужасен от перспективата синът му да започне да го влачи със себе си по магазините за нови мебели.

Джереми едва не пропусна сянката, прокрадваща се в стаята близо до леглото. Не беше чул, кога вратата се е отворила, нито кога бе затворена отново, по-дяволите, абсолютно нищо не беше чул. Ако обитателят на стаята наистина спеше, той определено нямаше да се събуди от този натрапник.

Джереми се усмихна вътрешно, точно преди да драсне клечка кибрит и да я доближи над свещта, която държеше на масата точно до стола му. Очите на крадеца моментално се впиха в него. Джереми не направи нищо друго, освен да стои там напълно спокоен. Крадецът не знаеше колко бързо може да се движи Джереми, и дали ще го хване, ако се опита да избяга. Той обаче не помръдваше, сякаш беше замръзнал от изненада, че е бил хванат.