Джоана Линдзи - Да се влюбиш в негодник

— Хиляда! — каза тя, зяпвайки към него.

Той добави със сподавен смях:

— Сега не се ли радваш, че настояхме да дойдеш?

Тези прекрасни виолетови очи се присвиха рязко срещу него.

— Ти си истински кретен, ако си мислиш, че всички дребни украшения, без значение колко са скъпи, ще си струват неприятностите, ако ме хванат вътре.

Джереми се намръщи, но не от обидата.

— Нямаш друг избор!

— Имах правила, към които съ придържах, ама ти мъ накара да наруша ’сичките.

Той изпусна тежка въздишка.

— Е, трябваше да споменеш това по-рано

— Мислех, чи бармана шъ тъ спре. Не мислех, че има страхливец, толкоз голям колкот’ него.

— Никой не обича да получи куршум в лицето, момче — каза Джереми в защита на бармана. Но той може да удостовери, че не ти беше даден избор в случая. Е, какъв всъщност е проблемът?

— Това не тъ касае.

— Не съм съгласен, току-що го направи и моя работа.

— По дяволите. Не ти ли е ясно приятел, че съ месиш в живота ми твърде много. Стига по този въпрос или няма да говорим за нищо.

Мина много време преди Джереми да кимне:

— За сега.

Но да създават проблеми на техния крадец, не беше част от плана. Сега щеше да се наложи да придружи момичето до вкъщи, като свършат и да се погрижи тя да няма неприятности заради него.

Би следвало да няма никакви проблеми, въпреки че ситуацията бе повече от странна. Предлагаха на един крадец златна възможност. Всеки нормален джебчия щеше да скочи върху него от благодарност, че му се пада тази златна възможност. Но, не, трябваше да има едно изключение от бандата, който толкова строго да спазва правилата, че не можеха да му дадат временна работа дори, без разрешение първо. Което предизвикваше проблема. Какво значение, по дяволите, имаше кога, къде, или какво, докато се прибираше с пълен портфейл в къщи?

Каретата спря. Пърси въздъхна:

— Най-накрая — и после добави. — Успех, момче. Не, че се нуждаеш от него. Ние ти вярваме, наистина. И не мога да ти опиша, колко са ценни тези вещи. Дяволски трудно е да крия от майка ми, особено при положение, че живея с нея.

Джереми отвори вратата на каретата и съпроводи момичето навън преди тирадата на Пърси да се превърне в обичайната скука. Бяха паркирали в гората, близо до имението на Хедингс. Улови я за ръката и я поведе покрай дърветата, докато пред очите им изникна къщата.

— Желая ти късмет, макар наистина да не се нуждаеш от него — каза той на прощаване. — Видях, че си в състояние да се справиш.

— Що си мислиш, че няма да хукна към вкъщи, веднага щом ме изгубите от поглед?

Джереми се усмихна, въпреки че тя вероятно не можеше да го види.

— Защото нямаш абсолютно никаква представа къде си. Защото е около полунощ. Защото ще те върнем в Лондон много по-скоро, отколкото, ако сама се опиташ да го намериш. Защото ще се радваш да се завърнеш у дома с джобове, пълни с проклети скъпоценни камъни, вместо с празни. Защото…

— Стига толкова, пич — престана да се оплаква тя.

— Точно така. Но едно последно обещание. Ако по някаква необяснима причина те хванат, не се паникьосвай. Не те изпращам в устата на вълка, скъпо момче. Ще се погрижа да те освободя, без значение какво ще предприема. Може да разчиташ на това.

„Не те пращам в устата на вълка.“ — кого си мислеше, че заблуждава. Той беше проклетия вълк. Но тя отново можеше да диша нормално, сега когато той вече не бе близо до нея, гледайки я с тези пронизващи сини очи. Почти се беше издала с всички тези изчервявания, че я беше уплашил, че не беше в състояние да контролира това, което джентълменът я караше да изпитва. Обикновено, се разбираше добре с мъжете, в края на краищата тя „беше“ един от тях. От друга страна, никога не се бе приближавала толкова близо, до някой от калибъра на Малори. Само поглед към него беше достатъчен да я развълнува, намираше го толкова привлекателен. Дани не се беше чувствала толкова объркана през целия си живот, освен веднъж. Но бе прекалено млада тогава, за да осъзнае опасността, в която се намираше, не разбираше, че остане ли там, то със сигурност щеше да намери смъртта си. Знаеше само, че е съвсем сама на света, без да има към кого да се обърне за помощ. Вече не беше сама, но докога ли! Тя беше живяла в страх няколко години, защото вече беше твърде голяма, за да скрие това, че никога няма да заприлича на мъж, като останалите момчета. Рано или късно, някой щеше да разбере и да разкрие, че тя е лъгала всички от самото начало. Беше лесно да опази тайната през годините, много по-лесно, отколкото можеше да се надява, и всичко това, защото Луси се бе оказала права. Завеждайки я у дома, предрешена в раздърпани кюлоти, риза, която й беше твърде голяма и палто, което пък й беше малко, нахлупила старата шапка, която намери за да пази очите си от дъжда, и с късата си зле подстригана коса вместо буйните къдрици, тя създаде такова впечатление, че никой не се усъмни през годините. Бързо се превърна в „едно от момчетата“. Научи се да краде с тях, да се бие с тях, научи всичко, което те правеха — добре де, почти всичко, за търсенето на женска компания Дани не искаше да знае и до днес.