Линда Хауърд - Търси се съпруга

— Още не си готова.

— Откъде знаеш? — възпротиви се тя.

Стори й се, че той се подразни от думите й.

— Защото познавам много мъже, които не са подготвени.

— Днес ще поправяш оградите, нали? Аз мога да ти помагам с телта или поне да ти правя компания.

Точно това не желаеше Рийс. Ако прекарваше много време с нея, в крайна сметка щеше да се изкуши по-често да я люби — нещо, което планираше да сведе до минимум. Ако успееш да се ограничава с един път на нощ, значи всичко щеше да е под контрол.

— Ще приключа за най-много два часа, след което ще докарам пикапа дотук и ще отида да преместя стадото с някой от конете.

— Нали ти казах, че мога да яздя?

Той нетърпеливо поклати глава.

— Кога за последен път си се качвала на кон? И вероятно си се упражнявала с някое обучено животно под наем. Това тук е наистина, а моите коне са тренирани да пазят стада.

— Прав си, за последен път съм яздила преди около година, но все пак знам техниката. Освен това, постепенно ще се науча.

— Само ще ми се пречкаш. Стой си вкъщи и се постарай тази вечер да приготвиш вечерята навреме.

Маделин присви очи и постави ръце върху кръста си.

— Рийс Дънкан, днес идвам с теб и това е!

Той се изправи до масата.

— Най-добре е да разбереш, че това е моето ранчо и тук става само онова, което аз реша. А това се отнася и за теб. Приказките на местния съдия не ти дават право да ми се бъркаш в работата. Аз ще се грижа за ранчото, а ти — за къщата. Искам за вечеря да ми приготвиш пържено пиле, така че по-добре се захващай за работа!

— Нямаме пилешко месо във фризера — сопна се тя. — И понеже не ми разрешаваш сама да отида на пазар, ще се наложи да промениш поръчката си.

— В двора има предостатъчно кокошки, градското ми момиче — отвърна той и посочи с ръка през прозореца. — Месото не винаги пристига опаковано в найлон.

Маделин рядко избухваше, също както и почти никога не се забързваше, но този път чашата на търпението й преля.

— Искаш сама да уловя пилето? — попита тя с присвити устни. — Мислиш, че няма да успея, нали? И точно заради това го каза. Опитваш се да ми докажеш, че не разбирам нищо от живота в ранчото. Е, ще получиш проклетото пиле за вечеря, дори и ако се наложи да ти го натъпча в гърлото заедно с перата.

Обърна се рязко и с бясна скорост се изкачи по стълбите. Рийс остана стъписан на мястото си. Не беше подозирал, че тя може да се движи толкова бързо.

Преди да успее да натовари пикапа и да потегли, тя отново слезе. Носеше предпазни наколенки и надлакътници върху дрехите и си бе обула спортни обувки. Все още изглеждаше бясна и дори не го погледна. Рийс прокара палци през гайките на колана си и се облегна на колата, за да види тази сцена.

Избра си една от кокошките и се приближи до нея, като я подмами с трохи. Впечатлен, Рийс повдигна вежди. Само че твърде скоро пристъпи към птицата; кокошката изкудкудяка и побягна, следвана от Маделин.

Тя се впусна след нея и се просна на земята по корем, но полудялата кокошка успя да се измъкне на косъм. Рийс премигна и цялото му тяло се стегна при мисълта какви поражения щяха да оставят калта и камъчетата върху нежната й кожа, но Маделин бързо стана и отново се насочи към животното. Птицата търчеше в кръг из двора, след което се стрелна под пикапа. Маделин се опита да й препречи пътя, но отново не й стигнаха няколко сантиметра.

— Виж, най-добре забрави за пиле… — започна Рийс, но тя вече се отдалечаваше.

Кокошката направи опит да политне и успя да кацне върху един от по-ниските клонове на близкото дърво, което все пак бе по-високо от Маделин. Тя присви очи, наведе се и събра няколко камъка от земята. Опита веднъж, камъкът мина малко над главата на птицата, която се присви, а очите й лудо святкаха. При следващия опит уцели съседния клон; птицата отново изкудкудяка и се премести встрани. Третият камък обаче я удари и тя отново политна.

Този път обаче Маделин изрядно премери скока си. Плъзна се върху камъчетата и прахта с цяло тяло и успя да хване единия крак на кокошката. Птицата съвсем полудя, размахваше е криле и се опитваше да изкълве хваналата я ръка. Борбата продължи още малко, след което Маделин се изправи, сграбчила здраво птицата за краката. Ръката й бе обляна в кръв на местата, където кокошката бе успяла да я накълве.

— По-бърза съм и от стрела — с нотка на помрачен триумф произнесе тя.

Рийс я изгледа в пълно мълчание, когато тя мина покрай него. Косата й бе разрошена и влизаше в очите. По лицето й се виждаше кал, ризата й бе мръсна и разкъсана, а джинсите й бяха окаяни. Едната наколенка се бе откопчала и се размяташе около крака й. Погледът в сивите й очи обаче го спря да не се разсмее. Не посмя дори да се усмихне.