Амин Маалуф: Кръстоносните походи през погледа на арабите

В последните дни на юни 1097 година, когато Килидж Арслан научава, че придружените от малка румска войска западни воини са напуснали Никея, капанът вече е заложен. На 1 юли призори франджите се появяват на хоризонта. Рицари и пешаци напредват спокойно, без ни най-малко да подозират какво ги очаква. Напразно султанът се е страхувал чужди шпиони да не разкрият намеренията му. Друг повод за задоволството на селджукския монарх е, че франджите изглеждат не така многобройни, както е било съобщено. Може би част от тях са останали в Никея? Султанът тъне в неведение. Във всеки случай на пръв поглед той има числено превъзходство. Ако се прибави и предимството на изненадата, денят обещава да му донесе сполука. Килидж Арслан е нервен, но самоуверен. Мъдрият Данишменд, който разполага с двадесетгодишен по-голям опит от него, също.

Слънцето едва се е подало иззад хълмовете, когато е даден сигнал за атака. Тактиката на турските воини е добре изпитана. Именно тя им е осигурявала в продължение на половин век военно господство на Изток. Армията им се състои почти изключително от леки конници, които чудесно владеят лъка. Приближават се, изсипват срещу неприятеля дъжд от смъртоносни стрели и се отдалечават в галоп, за да отстъпят място на нова редица нападатели. По принцип няколко последователни вълни са достатъчни, за да доведат жертвата до агония. Тогава започва и финалната ръкопашна схватка.

Но в деня на битката при Дорилеон султанът, застанал с щаба си на една издадена скала, установява с безпокойство, че старите турски методи не са така ефикасни както обикновено. Истина е, че франджите са трудно подвижни и изглежда не бързат да отговарят на следващите една след друга атаки. Но те владеят безпогрешно изкуството на отбраната. Главната сила на тяхната армия се крие в непробиваемите доспехи, които покриват изцяло телата на рицарите, а понякога и конете им. Макар и да напредват бавно и тромаво, хората са отлично защитени срещу стрелите. След няколкочасов бой този ден турските стрелци успяват, разбира се, да вземат много жертви, особено измежду пешаците, но основната част от франкската армия остава непокътната. Трябва ли да се премине към ръкопашен бой? Изглежда рисковано — в безбройните престрелки около бойното поле степните конници изглеждат жалко, изправени срещу истински човешки крепости. Трябва ли да продължат да нападат до безкрай? След като ефектът от изненадата премине, инициативата би могла да дойде и от противниковия лагер.

Отделни емири вече съветват да се изтеглят, когато в далечината се появява облак прах. Нова франкска армия се приближава — също толкова многобройна, както и предната. Войниците, срещу които се бият от сутринта, са само авангард. Султанът няма избор. Принуден е да заповяда отстъпление. Но преди още да го е направил му донасят, че трета франкска армия се задава иззад турските линии, откъм надвесения над шатрата на главния щаб хълм.

Този път Килидж Арслан се поддава на страха. Скача върху коня си и препуска по посока на планините, като изоставя дори прословутото си съкровище, което винаги носи със себе си, за да плаща на войските. Данишменд го следва по петите, както и повечето от емирите. Като се възползват от единственото предимство, което им остава — бързината, много конници успяват да се отдалечат на свой ред, преди победителите да се втурнат след тях. Но голямата част от войниците остават на място, обкръжени от всички страни. Ибн ал-Каланиси ще отбележи: Франджите изпоклаха турската армия. Те убиваха, грабеха и взеха много пленници, които продадоха в робство.

При бягството си Килидж Арслан среща група конници, които идват от Сирия, за да се бият на негова страна. Прекалено късно е, признава им той, франджите са толкова много и толкова силни, че нищо не може да се направи, за да бъдат спрени. Победеният султан потвърждава думите си на дело и, решен да остави бурята да отмине, потъва в безкрайността на анадолското плато. Ще изчака да минат четири години, преди да потърси разплата.

Единствено природата сякаш продължава да се съпротивлява на нашественика. Безводната земя, тесните планински пътеки и летният пек по голите пътища забавят до известна степен придвижването на франджите. Прекосяването на Анадола след Дорилеон им отнема сто дни вместо месец. Междувременно вестта за турското отстъпление обхожда целия Изток. Когато се разчу това срамно за исляма дело, настъпи истинска паника, отбелязва летописецът от Дамаск. Страхът и тревогата придобиха огромни размери.