Амин Маалуф - Кръстоносните походи през погледа на арабите

Но Дукак се колебае. Не че изпитва страх от франджите, уверява той, но не би искал да докара армията си край Алеп и да даде повод на брат си за отмъщение. Яги Сиян, който знае колко мъчно е да накара своя съюзник да вземе решение, настоява да му изпрати сина си Шамс ад-Даула, „Слънцето на държавата“, блестящ младеж, кипящ от енергия и ентусиазъм, който никога не се отказва от започнатото. Шамс е неотлъчно в царския дворец, не оставя на спокойствие Дукак и съветниците му, служи си ту с ласкателства, ту със закани. Въпреки това едва през декември 1097 година, два месеца след началото на битката край Антиохия, владетелят на Дамаск се съгласява със свито сърце да се отправи с армията си на север. Шамс го придружава. Той знае, че пътят трае седмица и че Дукак ще има достатъчно време да се откаже. И наистина колкото по напредва, толкова по-нервен става младият цар. На 31 декември, когато армията от Дамаск е изминала вече две трети от пътя, тя попада на франкски отряд, тръгнал да мародерства из околността. Въпреки категоричното си числено превъзходство и относителната лекота, с която е успял да обкръжи врага, Дукак се отказва да даде заповед за нападение. Което означава да остави на обърканите за минута франджи време да дойдат на себе си и да се измъкнат. Когато слънцето залязва, няма нито победител, нито победени, но дамаскчани са загубили повече войници от противника си — факт, достатъчен да обезкуражи Дукак, който въпреки отчаяните молби на Шамс, заповядва на хората си незабавно да потеглят обратно.

В Антиохия поражението на Дукак предизвиква голямо разочарование, но защитниците не се отчайват. Странно, но през онези първи дни на 1098 година объркаността завладява лагера на обсадителите. Множество шпиони на Яги Сиян са успели да се промъкнат всред врага. Едни от осведомителите са водени от омраза към румите, но повечето от тях са християни от града, които се надяват по този начин да спечелят благосклонността на емира. Оставили са семействата си в Антиохия и искат сигурността им да е гарантирана. Сведенията, които те донасят, са утешителни за населението — докато хранителните запаси на обсадените са в изобилие, франджите стават жертва на глада. Стотици от тях са вече мъртви, повечето от конете са изклани. Експедицията, сблъскала се с армията от Дамаск, имала за цел именно да докара няколко овни и кози, както и да изпразни хамбарите. Към глада се прибавят и други бедствия, които всеки ден допълнително отслабват духа на завоевателите. Непрекъснато вали, което обяснява тривиалното определение „пиклив град“, дадено от сирийците на Антиохия. Лагерът на обсадителите тъне в кал. Освен това земята непрестанно се тресе. Местните хора са свикнали, но франджите са уплашени — чак в града отекват високогласните им молитви, когато се събират, за да призовават на помощ небесата, смятайки себе си за жертва на Божие наказание. Разправят, че за да успокоят гнева на Всевишния, дори решили да изгонят проститутките от лагера си, да затворят кръчмите и да забранят играта на зарове. Дезертьорствата са чести, даже измежду предводителите им.

Разбира се, подобни новини укрепват войнствеността на бранителите и дръзките им нападения зачестяват. Както ще отбележи Ибн ал-Атир, „Яги Сиян показа смелост, мъдрост и забележителна твърдост“. Въодушевен, арабският историк продължава: По-голямата част от франджите загинаха. Ако бяха се запазили така многобройни, както при пристигането си, щяха да завладеят всички ислямски страни! Подигравателно преувеличение, но то отдава заслужена почит на героизма на антиохийския гарнизон, който поема сам, в продължение на дълги месеци, цялата тежест на нашествието.

Защото помощ все още не идва. През януари 1098 година, наранен от малодушието на Дукак, Яги Сиян се вижда принуден да се обърне към Редуан. И отново на Шамс ад-Даула се пада тежката мисия да поднесе най-смирените си извинения на царя на Алеп, да изслуша, без да трепне, всички подигравки и коленопреклонно да го помоли, в името на исляма и на роднинството, да благоволи да прати войските си, за да бъде спасена Антиохия. Шамс знае много добре, че царственият му зет е напълно безчувствен към подобни аргументи и че по-скоро предпочита да отреже ръката си, отколкото да я подаде на Яги Сиян. Но събитията са неумолими. Франджите, чието изхранване става все по-драматично, току-що са нахлули в земите на селджукския владетел, грабейки и опустошавайки околностите на Алеп. Редуан за първи път усеща, че опасността е надвиснала над собственото му владение. По-скоро за да се защити, отколкото за да помогне на Антиохия, той решава да изпрати армията си срещу франджите. Шамс ликува. Той съобщава на баща си за датата на алепската офанзива и иска от него и той да нападне масирано, за да хванат в обръч обсадителите.