Амин Маалуф - Кръстоносните походи през погледа на арабите

От всички големи градове на арабска Азия Антиохия е последният, паднал под властта на селджукските турци. През 1084 година тя все още е подчинена на Константинопол. Когато тринадесет години по-късно пристигат франкските рицари и я обсаждат, Яги Сиян е, разбира се, убеден, че това е опит да бъде възстановена властта на румите в съучастие с местното, предимно християнско население. Изправен пред подобна опасност, емирът не изпитва никакви скрупули. Той изгонва така наречените „назара“, привържениците на Назарееца, както назовават християните, и се заема с разпределянето на продоволствията от жито, растително масло и мед, инспектира ежедневно укрепленията и сурово наказва всяко нехайство. Достатъчно ли е това? Няма нищо по-несигурно. Но взетите мерки би трябвало да им позволят да издържат до пристигането на подкрепления. А кога ще дойдат те? Всеки жител на Антиохия настойчиво си задава въпроса, а Яги Сиян знае отговора толкова, колкото и случайният минувач. През лятото, когато франджите са още далече, той изпраща сина си при мюсюлманските управници в Сирия, за да ги предупреди за надвисналата над града опасност. В Дамаск, както ни съобщава Ибн ал-Каланиси, синът на Яги Сиян говори за свещена война. Но през XI век в Сирия думата „джихад“ е само лозунг, развяван от изпаднали в затруднение князе. За да помогне един емир на друг, трябва да има личен интерес. Само в такъв случай той би се позовал на свой ред на великите принципи.

През есента на 1097 година нито един владетел, с изключение на Яги Сиян, не се чувства пряко заплашен от франкското нашествие. Императорските наемници искат да си върнат Антиохия и в това няма нищо ненормално, защото градът е бил винаги византийски. Във всеки случай, си казва всеки, румите няма да отидат по-далече. А фактът, че Яги Сиян има проблеми, сам по себе си не означава неприятности и за съседите му. От десет години той си играе с тях като създава дрязги, разпалва вражди, проваля съюзи. Нима е учуден Яги Сиян, че сега, когато ги моли да забравят омразата и да му се притекат на помощ, те не бързат?

Човек реалист, Яги Сиян знае, че ще го накарат да чака, да проси за помощ, да плати за своите хитрости, интриги и предателства. Но все пак се надява, че няма да стигнат дотам да го предадат с вързани ръце и крака на наемниците на василевса. В края на краищата той просто се е опитвал да оцелее в гнездото от безмилостни оси. В света, в който живее — този на селджукските князе, кървавите борби никога не спират, а господарят на Антиохия подобно на всички останали местни емири е принуден да взема нечия страна. Ако се окаже в лагера на губещия, го очаква смърт или най-малкото тъмница и поругание. Ако има късмет да избере страната на победителя, известно време се радва на победата и получава за награда няколко красиви наложници, преди отново да се окаже въвлечен в конфликт с риск за живота си. За да устоиш, трябва да заложиш на добрия кон и да не се инатиш да играеш само с него. Всяка грешка е фатална. Рядкост са емирите, умрели в леглото си.

При пристигането на франджите политическият живот в Сирия е буквално отровен от „войната на двамата братя“, две странни личности, сякаш излезли из въображението на някой народен разказвач. Редуан, цар на Алеп, и по-малкият му брат Дукак, цар на Дамаск, изпитват един към друг такава непримирима омраза, че нищо, дори и общата заплаха, не би ги накарало да помислят за помирение. През 1097 година Редуан е малко над двадесетте, но вече е обгърнат от аура на загадъчност. Най-ужасяващи легенди се разказват за него. Дребен, слаб, със суров, но често страхлив поглед, той попаднал — ни разказва Ибн ал-Каланиси — под влиянието на лекар-астролог, принадлежащ към Ордена на асасините, секта, създадена малко преди това и призвана да играе важна роля в епохата на франкското нашествие. Обвиняват царя на Алеп не без основание че използва фанатиците, за да очиства противниците си. Убийства, безчестие, магьосничество… Редуан предизвиква недоверие у всеки, но се радва на най-голяма омраза в собственото си семейство. При възкачването си на престола през 1095 година той нарежда да удушат двама от по-малките му братя от страх някой ден да не оспорят властта му. Третият му брат успява да се спаси, бягайки от Алеп в нощта, когато силните ръце на робите на Редуан търсят да го стиснат за гърлото. Оцелелият е Дукак, който от този ден нататък храни неистова омраза към по-големия си брат. След бягството намира подслон в Дамаск, чийто гарнизон го провъзгласява за цар. Слабоволевият и холеричен младеж с крехко здраве живее с натрапчивата мисъл, че брат му иска да го убие. Оказал се между двамата почти луди князе, на Яги Сиян не му е лесно. Непосредствен негов съсед е Редуан, чиято столица Алеп, един от най-древните градове в света, се намира на по-малко от три дни път от Антиохия. Две години преди идването на франджите Яги Сиян му дава дъщеря си за жена. Но много скоро разбира, че зет му се лакоми за владението му и на свой ред започва да се страхува за живота си. Подобно на Дукак, мисълта за сектата на асасините не го напуска. И тъй като общата омраза сближава, когато франджите напредват към Антиохия, Яги Сиян се обръща именно към царя на Дамаск.