Том Кланси - Оперативен център

Защо тогава същият този цивилизован човек убива — заради по-високите проценти в социологическите проучвания или за да изрази ясно намеренията си? Лорънс би възразил подобно на предшествениците си, че с такива жертви се предотвратяват много по-големи загуби в бъдеще. Но Доналд беше убеден, че диалогът предотвратява още по-големи загуби, стига само някой от противниците да не се страхува, че ще изглежда слаб или прекалено отстъпчив.

Погледна в далечината към сградата за съвещания, прекрачила границите, осветена от двете страни и зорко охранявана, да не би някой да се промъкне през нея. Знамената на Северна и Южна Корея висяха отпуснато на сюрреалистично високите си прътове. Южна Корея наскоро бе увенчала своя със заострен връх вместо с метална топка, за да стърчи с десетина сантиметра над този на Севера. Но само засега. Със сигурност петнадесетсантиметровият връх вече е поръчан в Пхенян и пътува насам. След което Югът ще си сложи още по-висок. А може би ветропоказател или радиоантена. Възможностите бяха безкрайни и абсурдни.

А всичките проблеми могат да се решат сред онези четири стени, стига участниците в конфликта да поискат. Сунджи веднъж беше изнесла реч по този повод на събрание на корейци и негри в Ню Йорк през 1992 година, когато напрежението между двете групи беше стигнало връхната си точка.

„Представете си, че правите верига — бе казала тя. — Ако само по един човек от всяка от страните иска мир и успее да убеди друг от своята страна, а после двамата убедят още други двама, а тези четири — други четирима, ще поставим началото, което ни е нужно.“

Начало… а не край. Няма повече да се пролива кръв, да се пилеят средства, да се втълпява омраза на новото поколение.

Доналд тръгна в посока, обратна на границата и базата. Очите му гледаха към звездите.

Изведнъж се почувства много уморен, обзет от болка, силно отчаяние и съмнение. Може би Шнайдер е прав. Може би севернокорейците само ще го използват и той ще причини повече вреда, отколкото полза с опитите си да помогне за постигането на мир.

Спря, седна на земята и легна по гръб върху тревата. Сунджи би го насърчила, би го накарала да продължи. Тя беше оптимист, а не реалист, но бе осъществила повечето от целите, които си бе поставила.

— Аз съм прагматик — каза гласно Доналд през сълзи. — Винаги съм бил такъв. Знаеш го, Сун. — Той потърси в небето стройната, симетрична фигура на някое познато съзвездие, но видя само плетеница от звезди. — Ако отстъпя от убежденията си, значи или съм живял в лъжа… или отсега нататък ще заживея в лъжа. Не смятам, че досега съм грешил, следователно трябва да продължа. Помогни ми, Сунджи. Вдъхни ми малко от твоята вяра.

Облъхна го топъл ветрец и Доналд затвори очи. Тя вече никога няма да се върне при него, но той може да отиде при нея ако не на живо, то поне в съня си. И докато лежеше в мрака и тишината, отпуснат в някакъв полусън, вече не се чувстваше несигурен, уплашен или самотен.

На три километра в западна посока, няколко метра под земята, последният варел със смъртоносен газ настъпваше сантиметър по сантиметър и приближаваше на север сън от съвсем друго естество…

— Какво е времето навън? — попита Худ, когато влезе в кабинета на Мат Стол.

Стол натисна Shift/F8, а после 3 и 2.

— Слънчево, температура двадесет и пет градуса, югозападен вятър — отговори му той, а после продължи да трака по клавиатурата, да задава команди, да изчаква отговорите и да подава нови.

— Как върви, Мат?

— Изчистих почти цялата система с изключение на сателитите. До деветдесет минути и те ще са готови.

— Защо чак тогава? Аз мислех, че просто се написва програма, която изтрива другата.

— Не и в случая. Във всеки фотофайл на района има вирус. Проникнал е чак до данните от 1970 година. Ония са събрали снимки откъде ли не. Ще ми се да се запозная с тоя, дето е написал програмата, преди да го застрелят.

— Не мога да ти обещая. — Худ разтърка очите си. — Днес почивал ли си?

— Само ми е до почивки. А ти?

— Това ми е почивката.

— Аха, значи кратък отдих, но пак в името на работата. Дошъл си да се поразтъпчеш и да видиш дали не съм оплескал пак нещо.

— Мати, никой не те вини за станалото…

— Освен аз самият. Господи, все се присмивах на оная поговорка — а може и да беше някакъв цитат от Шекспир, — че заради гвоздея загубили подковата. Да, ама е вярно. Не се сетих за гвоздея и цялото кралство се срути. Мога ли все пак да те попитам нещо?