П. Удхаус: Гафовете на Арчи

— Благодарение на теб, старче! — сърдечно заяви Арчи.

— Не ме наричай „старче“! — изръмжа господин Брустър.

— Дадено, стари друже! — любезно отвърна Арчи.

Арчи, истински философ, понасяше стоически тази враждебност, но тя притесняваше Люсил.

— Иска ми се татко да те разбира по-добре — замислено произнесе тя, когато Арчи й предаде съдържанието на раздумката.

— Е, нали знаеш — каза Арчи, — винаги съм готов да бъда разбран и съм на разположение във всеки един момент, в който твоят стар родител пожелае да плеснем с ръце и да се прегърнем.

— Трябва да се опиташ да го накараш да те хареса — настоя Люсил.

— Но как? Усмихвам му се любезно и правя какво ли не, за да му угодя, но той твърдо отказва да се поддаде на моя чар.

— Е, ще трябва да измислим нещо. Искам той да разбере какъв ангел е скъпото ми мъжленце.

— Наистина ли? — с известно съмнение в гласа откликна Арчи.

— Разбира се, че си — беше категорична Люсил.

— Странно — каза Арчи, като отново се върна на една мисъл, която от известно време не му даваше покой, — колкото повече те гледам, толкова повече се чудя как можеш да имаш такъв баща — искам да кажа, нали разбираш, ще ми се да бях познавал майка ти, тя трябва да е била изключително привлекателна жена.

— Сигурна съм — продължи Люсил без да обръща внимание на лирическото отклонение на съпруга си, — че ако си намериш някаква работа, той ще бъде наистина доволен. Татко обича хората, които работят.

— Така ли мислиш? — недоверчиво попита Арчи. — Знаеш ли, чух го тази сутрин как скълца на ситно онова момче на рецепцията, което се бъхти като провинил се дявол от ранно утро до късна вечер, за някаква грешка в сметките. Дори и да го обича, доста майсторски скри от него този факт. Разбира се, признавам, че досега не съм се проявил като истински труженик, но най-трудното нещо е да си намериш подходяща работа. Надавам ухо тук и там, но изглежда вакантните места за интелигентни млади мъже са твърде малко.

— Е, продължавай да търсиш, скъпи. Убедена съм, че ако си намериш някаква работа, няма значение каква, татко ще се държи с теб по съвсем друг начин.

Вероятно именно примамливата перспектива да накара господин Брустър да се превръща не в ръмжащо зверилище, а в сладкопойно славейче, щом го зърне, въодушеви Арчи. Всъщност според скромното му мнение всяка дори и най-незначителна промяна в поведението на неговия тъст неизбежно ще бъде към по-добро. Една случайна среща с Джеймс Б. Уилър, художникът, в клуб „Писалка и Мастило“ подготви почвата за Великата Промяна.

На всеки гост на Ню Йорк, който умее да се харесва на околните, му се струва, че доминиращата промишленост в този град сякаш е издаването на двуседмични покани за всевъзможни клубове. От момента, в който пристигна тук, Арчи беше затрупан с тези приятни доказателства за своята популярност. Сега той беше почетен член на толкова много и различни клубове, че не му стигаше времето да се отбие във всички. На Пето Авеню се намираха модните клубове, в които го беше въвел Реджи ван Тюйл, син на домакинята му във Флорида. Имаше и клубове за бизнесмени, където го представиха по-солидни люде. Но с най-голям живец се отличаваха клубовете на Агнетата, на Играчите, на Отшелниците, клуб „Кафенето“, клуб „Писалка и Мастило“ и останалите обичайни убежища на художниците, артистите и бохемите. Точно в тях Арчи прекарваше по-голямата част от времето си и точно тук се запозна с Дж Б. Уилър, известният илюстратор.

Именно на господин Уилър по време на един приятелски обяд Арчи довери амбициите си да се превъплати в ролята на герой на една от онзи тип книги „Хващай се на работа или се махай, момко, и по-живо“.

— Търсиш си работа? — схвана най-накрая идеята господин Уилър.

— Търся си работа — потвърди Арчи.

Господин Уилър погълна в бърза последователност осем пържени картофа. Той се славеше като човек с неутолим апетит.

— Винаги съм гледал на теб като на символ на безгрижната младост — рече той озадачен. — Откъде у теб това страстно желание да се блъскаш и потиш?

— Нали разбираш, съпругата ми очевидно си мисли, че ще се издигна в очите на доброто старо татенце, ако се захвана с някаква работа.

— И не те интересува какво точно ще правиш, стига, погледнато отстрани, да изглежда като истинска трудова повинност?

— Каквото и да е, друже, каквото и да е.

— В такъв случай, ела да ми позираш за една картина, която рисувам — каза Дж. Б. Уилър. — Правя я за корица на списание. Трябва ми точно такъв модел като теб. Ще ти платя по обичайната тарифа. Става ли?