П. Удхаус: Гафовете на Арчи

Господин Брустър се свлече в един стол.

— Тя се е омъжила!

— Омъжила!

— Омъжила! За англичанин!

— Не може да бъде!

— Пише — продължи със сводката господин Брустър, забивайки отново поглед в писмото в разтрепераната си ръка, — че били толкова влюбени, та просто нямали търпение да се оженят и се надява, че няма да се сърдя. Да се сърдя! — изпъшка господин Брустър, вдигайки обезумял поглед към своя приятел.

— Много неприятно!

— Неприятно! Неприятно, та чак вони! Не знам нищичко за този човек. Никога в живота си не съм чувал за него. Казва, че той искал да се венчаят без много шум, защото мъжът изглеждал като глупак, когато се жени. А аз трябвало да го обичам, защото той бил твърдо решен страшно да ме обича!

— Невероятно!

Писмото се откъсна от вдървилите се пръсти на господин Брустър като последен есен лист от гола вейка.

— Англичанин!

— Познавам няколко доста приятни англичани — отбеляза професор Бинстед.

— Не обичам англичаните — изръмжа господин Брустър. — Паркър е англичанин.

— Твоят камериер?

— Да. Подозирам, че скришом облича моите ризи — снижи глас господин Брустър. — Само да го пипна! Ти какво би направил на мое място, Бинстед?

— Какво щях да направя? — професорът внимателно обмисли въпроса. — Е, Брустър, не мисля, че би могъл да направиш нещо. Трябва просто да изчакаш и да се запознаеш с този човек. Може пък да се окаже точно такъв зет, какъвто искаш.

— Хм! — Господин Брустър определено не желаеше да погледне с оптимизъм на ситуацията. — Но защо англичанин, Бинстед! — възобнови той обвинението. — Знаеш ли — паметта услужливо му поднесе доказателствата, — че само преди две седмици тук беше отседнал един скапан англичанин, който наговори такива лъжи и гнусотии за хотела, че направо не би повярвал! Каза, че бил скапан! Моят хотел!

Професор Бинстед зацъка съчувствено с език, защото напълно разбираше раздразнението на своя приятел.

Приблизително в същия момент, в който професор Бинстед усърдно имитираше квалитетен швейцарски часовник във всекидневната на господин Брустър, Арчи Мофам седеше в едно от спалните купета на експреса от Маями и съзерцаваше своята възлюбена. Доминиращият сред мислите му рефрен гласеше, че всичко това е твърде хубаво, за да бъде истина. През последните няколко дни в главата му цареше пълен хаос и единствено тази фраза ясно се открояваше в бъркотията.

Госпожа Арчи Мофам, по баща Люсил Брустър, беше миловидно миньонче с дребно, изразително лице, разположено сред облак от възхитителни тъмни къдри. Беше толкова прекрасна откъдето и да я погледнеше човек, че Арчи честичко се виждаше принуден да вади брачното свидетелство от вътрешния джоб на сакото си и скришом да го препрочита, за да се увери, че благосклонната съдба беше сложила ръка именно на неговото рамо.

— Честно казано, старче… искам да кажа, стара дружке… така де, скъпа моя ненагледна — намери вярната посока сред кратко лутане Арчи, — направо не мога да повярвам!

— Какво по-точно? — полюбопитства Люсил.

— Искам да кажа, не разбирам защо ти трябваше да се впрягаш в брачен хомот с такъв печен-недопечен екземпляр като моя милост.

Люсил окръгли очи като изненадана красива тропическа риба. После стисна ръката му с нежна увереност.

— Но ти си най-прекрасното нещо на света, съкровище! Нима не знаеш това?

— Досега май е убягнало от вниманието ми — призна си Арчи. — Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. Ах, ти, мой приказни принце! Никой не би могъл да те погледне, без да се влюби в теб!

От гръдта на Арчи се откърти блажено въздихание. Веднага след това, обаче, умът му бе споходен от онази единствена мисъл, която помрачаваше светлия хоризонт на застигналото го щастие.

— Слушай, плод от дървото на моя живот — започна той, — чудя се дали баща ти ще бъде на същото мнение!

— Разбира се, че ще бъде!

— Честно да си кажем, страшен номер извъртяхме на твоя старец! — заяви Арчи, изпълнен със съмнения.

— Татко също е сладур.

— Странно, именно той да притежава онзи хотел — промълви Арчи. — Точно преди да замина за Маями, се скарах жестоко с отвратителния управител. Баща ти трябва да изхвърли този човек. Веднага. Той е петно за цялото заведение!

По време на пътуването Люсил беше убедила Арчи, че представянето му на новия му родственик трябва да стане поетапно. Тоест, вместо ръка за ръка и с песен на уста да нахлуят при господин Брустър, щастливите младоженци трябваше да се разделят за около половин час, като Арчи се навърта наоколо, докато Люсил се срещне с баща си и му разкаже цялата история, или поне онези глави от нея, които беше пропуснала в писмото си поради липса на място. След това, когато убедеше господин Брустър какъв късмет е за него, че се е сдобил със зет като Арчи, тя щеше да отведе баща си там, където го очакваше този дар на съдбата.