П. Удхаус - Гафовете на Арчи

— Къде гу пипна? — полюбопитства вторият полицай след кратко мълчание.

— Открих гу тук вътре, кат съ опитваше да съ маскира.

— Казах му аз на Капитана, че съ крие тъдява, ама той си знаеше своето — бил се измъкнал пу аварийнуту стълбище — заяви полицаят с дъвката, с мрачния триумф на подчинен, чийто разумен съвет е бил пренебрегнат от висшестоящите. Той прехвърли цялото парче дъвка (безцелно, както би отбелязал някой) от другата страна на могъщите си челюсти и за първи път се обърна направо към Арчи:

— Закопчан си! — уведоми го той.

Арчи подскочи като ужилен от злобен стършел. Суровата прямота на думите рязко го изтръгна от подобното на транс състояние, в което беше изпаднал. Това противоречеше на всички негови очаквания. Той предполагаше, че ще трябва да изтърпи един период на досадни обяснения, преди да му позволят да се отправи към вкусния обяд, за който стомахът му мечтателно въздишаше от толкова дълго време, но и през ум не му беше минало, че могат да го арестуват. Разбира се, в края на краищата той щеше да успее да обясни как стоят нещата, щеше да извика свидетели, които да гарантират за него и за чистотата на помислите му. Междувременно обаче целият този злополучен инцидент щеше да се появи във вестниците, разкрасен с онази неприятна насмешливост, която репортерите са тъй склонни да проявяват дори и при най-незначителна възможност. Арчи щеше да се чувства като ужасен глупак. Да не говорим за момчетата, които щяха да го будалкат за това до края на дните му. Името на стария Брустър също щеше да бъде намесено, а на Арчи му беше ясно като бял ден, че неговият тъст, който никак не обичаше името му да се мярка във вестниците, щеше да бъде по-разлютен и от котило пепелянки.

— Не, слушайте, не може така! Нали разбирате, наистина не може! — изписка той.

— Закопчан си! — спокойно повтори колосът от прага.

— И ’сичко, дету гу изпееш — добави неговият малко по-дребен колега — ще бъде използвану срещу теби в съда.

— А пък, аку съ опиташ дъ избягаш — добави първият полицай, като размаха палката си — ще ти строшим тиквата на парченца.

И, като очертаха този забележително ясен и добре оформен сценарий, двамата потънаха в мълчание. Полицай Касиди отново запремята дъвката от едната страна на устната си пещера в другата. Полицай Донахю огледа намръщено ботушите си.

— Ама слушайте — опита се да ги вразуми Арчи, — това е грешка, да знаете. Абсолютно ужасна грешка, уважаеми полицаи. Аз изобщо не съм този, когото преследвате. Човекът, когото търсите, общо взето, няма нищо общо с мен. Нищичко!

Нюйоркските полицаи никога не се смеят по време на дежурство. Сигурно в правилника има някаква забрана за това. Но полицай Донахю позволи на лявото ъгълче на устата си едва доловимо да потрепне, а по лицето на полицай Касиди премина мигновен мускулен спазъм, който наруши покоя на скалистата му физиономия, както лекият бриз набраздява повърхността на някое бездънно езеро.

— Сички тъй дрънкат! — отбеляза полицай Донахю.

— Тез ги разправяй на някой друг! — допълни полицай Касиди. — Бабкок пропя.

— Точно тъй. Пропя таз сутрин — потвърди полицай Донахю.

Нещо смътно проблесна в паметта на Арчи.

— Бабкок? — рече той. — Знаете ли, това име май ми се струва някак познато. Почти съм сигурен, че го прочетох във вестника или нещо подобно.

— О, я си затваряй кречеталото! — с отвращение произнесе полицай Касиди.

Двамата полицаи си размениха погледи, изпълнени със строго неодобрение. Повдигаше им се от такова лицемерие.

— Прочел го бил във вестника или нещо подобно!

— Господи! Сега си спомням. Това е човекът, арестуван за онази работа с облигациите. За Бога, драги ми полицаи — смаяно възкликна Арчи, — нима е възможно да сте останали с впечатление, че аз съм Мозъкът, за когото пишеше във вестника? Хайде де, та това е абсолютно безпочвена теория! Нали така, питам ви! Кажете честно, момчета, приличам ли ви на Мозък?

Въздишката на полицай Касиди, зародила се някъде дълбоко в гигантските му недра, прозвуча като първия тътен на приближаващ циклон.

— Аку знаех — заяви той със съжаление, — че тоз човек ще се окаже проклет англичанин, щях дъ рискувам и дъ гу цапардосам с мойта палка по тиквата.

Полицай Донахю обмисли този довод и го намери за съвсем основателен.

— А-ха! — произнесе с разбиране той, след което враждебно изгледа Арчи. — Добре познавам тоз тип хора. Тъпчат бедните пу улицата!

— Можиш да тъпчеш бедните пу улицата — сурово изрече полицай Касиди, — но не се изненадвай, ако някой божи ден те ухапят пу крака!