П. Удхаус - Гафовете на Арчи

Помисли си, че бъдещето му в близките няколко минути зависи, за добро или за зло, изцяло от природната интелигентност на полицаите. Ако нахълталите в студиото блюстители на Реда бяха от онези съобразителни и бдителни мъже, каквито мислеше, че са, те щяха да видят безпорядъка в спалнята и, заключвайки, че преследваният от тях човек е жертвал реда за сметка на бързината, нямаше да губят време за претърсване на един, както по всичко личеше, празен апартамент. Ако, от друга страна, обаче, бяха ограничени глупаци, каквито за съжаление от време на време успяват да се вредят дори в образцовите полицейски управления, те несъмнено щяха да преместят канапето и да завлекат Арчи във фокуса на общественото внимание — перспектива, която караше скромната му душа да се нагъва по краищата и горко да се вайка. Ето защо, когато след няколко минути дрезгав глас заяви, че „бандитът е офейкал пу аварийнуту стълбище“, той изпита безкрайно облекчение. Способността на нюйоркските полицаи да разсъждават логично повиши рязко рейтинга им пред Арчи.

Последва кратък военен съвет, който се проведе в спалнята, затова Арчи не успя да чуе нищо друго освен неясно, идващо отдалеч боботене. Той не успя да узнае основната стратегия, колкото и да напрягаше слух, но тъй като съветът беше последван от трополене на големи ботуши по посока на вратата, а после се възцари тишина, Арчи заключи, че групата, след като е претърсила студиото и е установила, че е празно, е решила да се върне към изпълнението на други, по-плодоносни задължения. Затова Арчи благородно даде на полицаите достатъчно време да се отдалечат, след което предпазливо подаде глава над канапето както ясното слънце показва срамежливо лик в ранни зори.

Благодатна тишина се беше възцарила наоколо. Студиото галеше погледа със своята пустота. Нито звук не нарушаваше идиличния покой.

Арчи се надигна. За първи път през тази дълга сутрин, изпълнена със смразяващи кръвта преживявания, той започна да усеща, че има Господ на небето и че той отново е отправил благ поглед към земята. Най-сетне в края на тунела се беше появила светлинка и от изсъхналата клонка на Живота започнаха да прокарват зелени филизи. Арчи се протегна, тъй като от лежане под канапета на човек му се схваща гърба, и като се отправи към спалнята, отново вдигна панталона от туид.

Трябва да отбележим, че Арчи винаги беше проявявал строга взискателност към облеклото си. Друг мъж при подобни обстоятелства навярно щеше набързо да навлече нещо, ала Арчи, изправен пред трудния избор на вратовръзка, доста проточи тази процедура. Той се спря на една, която правеше чест на вкуса на господин Мун, очевидно човек, свикнал да се облича елегантно, но установи, че не е в тон със сериозния вид на костюма от туид, свали я, избра друга и тъкмо оправяше възела и се наслаждаваше на резултата, когато вниманието му беше привлечено от тих звук, който приличаше на нещо средно между покашляне и подсмърчане. Арчи се обърна и се озова лице в лице или ако искаме да сме съвсем прецизни лице в гръден кош с огромен униформен исполин с ясни сини очи, който беше влязъл в стаята откъм аварийното стълбище. В ръката му небрежно се поклащаше дебела палка, а погледът, с който удостои Арчи, беше напълно лишен от благоразположение.

— А! — отбеляза той.

— О, ето ви и вас! — изхъхри Арчи и побърза да потърси здравата опора на близкия скрин, усещайки как краката му внезапно приемат пихтиеста консистенция. Той преглътна с мъка и реши веднага да приложи тактика на размекване. — Разбира се, виждам, че всичко това ви се струва твърде, тъй да кажа, странно и прочие — започна любезно Арчи.

Полицаят не се опита да направи никакъв анализ на емоциите си. Той отвори уста, която само миг преди това изглеждаше така, сякаш не би могла да бъде отворена освен с помощта на някоя мощна машинария, и изрева една единствена дума:

— Касиди!

Далечен глас излая нещо в отговор. Приличаше на рев на алигатор, който зове събрата си в другия край на пусто блато.

Откъм стълбите долетя тропот от подковани обуща и след малко стаята се изпълни с още един пазител на Закона, по-едрокалибрен от първия. Той също размахваше дебела палка и също като своя колега впи смразяващ поглед в Арчи.

— Боже, пази Ирландия! — рече той.

Думите очевидно имаха повече характер на ругатня, отколкото на практически коментар върху ситуацията. След като ги произнесе, новопристигналото фанте заприщи вратата както онази непоклатима скала от пещерата на Аладин и съсредоточено задъвка дъвка.