Том Кланси - Хаос

Маккъски завиждаше на Стол, но трябваше да признае, че той има право да се безпокои. Дори и с помощта на Балон противостоящите им сили бяха далеч по-многочислени и ако се стигнеше до стрелба… Освен това макар досието за Новите якобинци да беше мършаво, информацията, която се съдържаше в него, смразяваше кръвта с подробностите за методите, които използваха да залавят и убиват жертвите си, и мъченията, на които ги подлагаха, за да измъкват информация. Трябваше да изпрати тези данни на Худ преди да влязат вътре.

„Нямаме никакво време да закараме «Страйкър» на позиция — помисли Маккъски, — а единственият тактик, с когото разполагаме в близост до мястото, Боб Хърбърт, няма връзка с нас.“

Набра номера на Майк Роджърс, за да му съобщи лошите новини за крепостта… и да се опита да разсъди дали има начин, по който да предпазят смелия си, но неопитен челен отряд от явна смърт.

Четвъртък, 20:17

Вюнсторф, Германия

Боб Хърбърт бе преминал през две емоционални фази по време на рехабилитацията си.

Първата беше, че инвалидността няма да го сломи. Той щеше да изуми експертите. Втората — в която навлезе след изписването от болницата и терапията му стана целодневна — че никога вече няма да е способен на нищо.

Когато започна да прави упражнения за заякчаване на ръцете, долната част на гърба и корема, болките, които изпита, можеха да се сравняват само с набождането на грешниците с вилата на Дявола. Искаше му се да се откаже, да накара правителството да му изплати обезщетение за инвалидност и да гледа телевизия, без да излиза от къщи. Но две милосърдни сестри, редувайки се, така безмилостно го ръчкаха и бутаха, че той изкара пълния курс на рехабилитацията. Едната от тях, в един все пак по-милосърден момент, му показа, че сексуалната му мощ изобщо не е засегната. И след това Хърбърт никога вече не се отказа от каквото и да било.

До този момент.

Тъй като не желаеше никой от лагера да разбере, че се приближава, не можеше да използва малките, но мощни прожектори, които главният електротехник на Оперативния център Ейнар Кинлок бе вградил в инвалидната му количка. Теренът беше неравен. Понякога се издигаше стръмно, а друг път рязко се спускаше надолу. В тъмното колелата непрекъснато се заплитаха из храстите и треволяците. Налагаше му се да бута упорито, за да се измъкне от хватката им, и на два пъти тупна на земята. Изправянето на количката и качването в нея бяха невероятно трудни, а второто направо го изцеди. Докато се настани на седалката, ризата му плувна в пот и беше толкова изтощен, че целият трепереше.

Прииска му се да спре и да повика помощ. Напомни си обаче, че не може да има вяра никому.

Непрекъснато сверяваше пътя си с фосфоресциращия джобен компас и след цял час упорито въртене на колелата видя светлините на фарове на около двеста метра на югозапад. Спря и загледа внимателно накъде отива колата. Тя се движеше бавно по черния път, за който му бе казал Алберто, и той зачака да отмине. Макар спирачните светлини да бяха слаби, той ги видя как блеснаха в далечината. Запали се и вътрешното осветление, тъмни фигури се отдалечиха от колата и мракът отново погълна всичко. Очевидно най-после бе стигнал до нужното място.

Насочи се към колата по неравния терен. Избягваше да се качва на пътя, за да не би да се появи още някаква кола. Вече почти не чувстваше ръцете си след всичките усилия да премине този последен участък от гората. Надяваше се само Джоди да не го вземе за неонацист и да не се стовари отгоре му от някое дърво.

Добра се до колата, която се оказа лимузина, и забърза напред. „Скорпионът“ още беше в скута му, така че го натъпка под себе си, където нямаше да се вижда. Можеше да го сграбчи веднага, ако му се наложеше. С наближаването си зърна върховете на палатките и пушеците от лагерните огньове. Видя млади мъже, застанали между палатките, да гледат към огньовете. А после видя най-малко двеста или триста души, събрани, край езерото. Пред тях стояха двама души — мъж и жена.

Мъжът говореше нещо. Хърбърт насочи количката към едно дърво, скри се зад него и се заслуша.

— … че този ден бележи края на ерата на борба с разминаващи се цели. От тази нощ нашите две групи ще работят заедно, обединени от една обща цел и едно име: Das National Feuer — Национален огън!

Мъжът изкрещя името не само заради ефекта, но и за да го чуят. Хърбърт усети как силите му и гневът му се завръщат с всеки крясък на тълпата. Те крещяха и тропаха и махаха с ръце, сякаш отборът им току-що бе спечелил световната купа по футбол. Не се изненада, че реват с цяло гърло Sieg Heil От една страна, тези типове не бяха нацистите на Адолф Хитлер, но, от друга, бяха много по-опасни: имаха предимството да са се поучили от грешките му. Почти всички размахваха във въздуха или кинжал, или медал, един дори чифт ботуши. Това вероятно бяха експонатите, откраднати от караваната с филмовия реквизит. Така че Хитлер все пак присъстваше на тази подготовка за един нов Нюрнберг.