Том Кланси - Буферна зона

Назир не изглеждаше много убеден. Но нямаше време да оспорва плана, затова изпълни инструкциите на Рон Фрайдей. Прилепил крака плътно към пода, стиснал с всички сили контролния лост, Назир внимателно обърна хеликоптера и започна да го приближава към скалата. През това време Фрайдей изключи комуникационния бутон, но не свали каската от главата си. После се провеси над люка между седалките.

— Какво става? — попита Апу. Лицето му беше по-бледо от преди. За разлика от затоплената кабина, в багажното отделение беше леденостудено.

— Ще скачаме — каза Фрайдей, който използваше предпазния колан, за да създаде нещо като предпазен колан за Апу.

— Не разбирам — обади се Апу.

— Просто се дръж — успокои го Фрайдей. После му сложи колана, върза го отпред и поведе фермера към лебедката. Беше им трудно да стоят прави в тресящото се багажно отделение, затова запълзяха на колене към задната част. Въжето беше от найлон, дебел четвърт инч, и беше увито около алуминиева макара. Фрайдей откачи края с куката от металната капсула на пода.

— Ти ще се спуснеш първи — каза той на фермера, докато прокарваше найлоновото въже през импровизирания колан, който беше направил.

— Да се спусна? — изуми се Апу.

— Да, при внучката ти — каза му Фрайдей. Американецът дръпна въжето. Изглеждаше стабилно. После избута Апу назад, докато фермерът не се оказа клекнал над люка. — Няма да е лесно — предупреди го Фрайдей. — Само сграбчи въжето, свий се на кълбо и се дръж, докато пакистанците не те хванат.

— Чакай! — изпищя Апу. — Откъде знаеш, че ще го направят?

— Не знам, но ще се моля за теб — каза Фрайдей и посегна към дългия лост, който управляваше люка в пода. Дръпна го. Последва силно раздрусване и люкът започна да се отваря. Той бързо сграбчи дистанционното управление, което задвижваше лебедката. Въжето започна да се развива, а в помещението нахлу леден въздух. — Кажи им, че аз идвам след теб! — викна Фрайдей, докато Апу се плъзгаше назад.

Апу сграбчи въжето, така както Фрайдей му беше казал, и се притисна към него. Фрайдей също държеше въжето със свободната си ръка и го отпускаше към отворения люк. Вятърът приличаше на леден блок — твърд и хапещ. Той леко извърна глава настрани от виелицата и силно присви очи. Както и очакваше, вятърът подхвана Апу като парцалена кукла. Гледката приличаше на сюрреалистично видение — природната стихия подмяташе човека като хвърчило. Хеликоптерът се намираше на около двадесет и пет стъпки от скалата. Беше наклонен надясно, където задният мотор не работеше, и неудържимо се люлееше под напора на въздушния вихър. Но Назир някак успя да го задържи на място, докато Апу се спускаше към скалата. Стана точно така, както Фрайдей се беше надявал — предната група тръгна към него, за да му помогне да слезе на земята, а неколцината от задната продължиха да държат оръжията си насочени към хеликоптера. Колкото по-близо до скалата слизаше Апу, толкова по-силно го блъскаше вятърът, тъй като около скалата фучаха и се пресичаха различни въздушни течения. Но един от членовете на групата успя да го сграбчи, докато друг от пакистанците здраво придържаше другаря си. Апу се оказа в безопасност на земята и откачи от колана си найлоновото въже. Фрайдей го нави обратно на макарата. Той видя как фермерът започна да говори нещо с пакистанците. Един от членовете на групата вдигна ръце и ги кръстоса във въздуха. Останалите по-назад свалиха оръжията си от машината.

Фрайдей бързо прекара въжето през дръжката на радиото, после го пристегна под мишниците си и около кръста си. Закрепи радиото на корема си и легна по гръб. Искаше да излезе с краката напред, за да предпази радиото. Спусна се наполовина през отворения люк, после натисна бутона за задвижване на лебедката. Сграбчи въжето, изпъна крака и започна да се плъзга навън. Жестокият леден вятър се промъкна под дрехите му и сякаш разкъса плътта му. А после, секунда по-късно, той вече стремително се спускаше надолу. Тъй като никой на борда на хеликоптера не контролираше въжето, то се развиваше прекалено бързо, а вятърът ускоряваше хода му. Скалата се приближаваше толкова бързо, че той едва успя да се приземи на краката си. Стъпалата на Фрайдей се удариха в камънаците с всичка сила. Той почувства как ударът премина през цялото му тяло и стигна до мозъка му. Отскочи обратно, после усети отвратително рязко дръпване, а веднага след това хеликоптерът зад него се килна към земята.

— По дяволите! — изкрещя той. Имаше чувството, че е бил ударен с тояга в гърдите. Хеликоптерът започна да пада, а въжето се изпъна и стана твърдо като стомана.