Том Кланси - Буферна зона

Планът не само беше отхвърлен, но и капитан Кабир беше официално порицан от тогавашния министър на отбраната. Кабир подаде оставка и написа книга озаглавена „Какво ще излекува нерешителната нация“, която се превърна в бестселър. Тя беше последвана от „План за сигурността на нашето бъдеще“. Три месеца след публикуването на втората книга, той беше поканен за генерален секретар на социалистическата партия Самукта. След три години той вече беше председател на Националната социалистическа партия. В същото време Кабир беше избран за президент на Всеиндийската федерация на шофьорите. През 1974 той поведе стачка, която осакати магистралите и железопътните линии, където масово се „повреждаха“ камиони. Това обаче ускори прилагането на „План за спешни ситуации“, въведен от министър-председателя Индира Ганди през юни 1975. Тази декларация й даваше право да преустанови гражданските свободи и да хвърли в затвора враговете си. Кабир беше арестуван и прекара в затвора повече от година. Това обаче не му попречи да продължи кампанията си за реформа и от мрачната килия. Подкрепян от членове на профсъюзите и проруски социалистически групи, Кабир беше помилван. На руснаците особено много допадаше застъпничеството на Кабир за по-силно присъствие по границата с Китай. Кабир се възползва от широката си народна подкрепа и стана заместник-министър на индустрията. Този пост му помогна да заздрави отношенията си с работническите касти, както и да възстанови връзките си с военните. Това от своя страна доведе до назначаването му за министър на кашмирските работи и до членството му в Комитета по външни работи. Там се сприятели с Дилип Сахани. Сахани беше командващият офицер на Специалните гранични сили в Кашмир. Двамата мъже откриха, че споделят едни и същи тревоги по отношение на заплахата от ислямските фундаменталисти и ядрените проучвания, провеждани от Пакистан.

Преди две години високопоставени офицери и висши правителствени служители, които ценяха плана на Кабир за създаване на „зона на сигурността“, се събраха заедно и оказаха натиск върху министър-председателя да го назначи за министър на отбраната. Кабир помоли националния командир на СГС да работи за него в министерството и после уреди Дилип Сахани на вакантния пост. Двамата мъже крояха тайни заговори. Делхи се задоволяваше с построяването на собствен ядрен арсенал и събирането на разузнавателни сведения за задграничната заплаха. За Кабир и Сахани това не беше достатъчно. Те искаха да бъдат сигурни, че Исламабад никога няма да има възможност да предприеме съвсем реалната заплаха от джихад и масово унищожение. С неволната помощ на групата от Милиция за свободен Кашмир и младата членка на Мрежата на цивилните агенти на СГС те бяха на една крачка от реализирането на мечтата си. Ако изпратените командоси бяха успели да заловят и унищожат групата от МСК, целта им щеше да стане реалност след броени дни, дори може би часове. А сега трябваше да чакат.

Майор Пюри нямаше да се провали. Той щеше да обгради терористите и да ги избие в последващата престрелка. Младата жена, агент на МЦА, която беше с тях, щеше да разкаже историята, както я беше видяла отвътре. Дори и да загинеше в битката, тя щеше да прошепне на майор Пюри с последния си дъх, че МСК са нападнали храма и автобуса. Че загиналите в експлозията индуси са били първите жертви на новия джихад. Индийският народ щеше да й повярва, защото дълбоко в сърцата си хората щяха да знаят, че тя казва истината. Покрусеният й дядо щеше да потвърди думите й. А после щеше да последва отговорът на индийското правителство.

Разбира се, президентът и министър-председателят щяха да нападнат Пакистан, както обикновено. С думи. Така се предполагаше да действат световните ядрени сили. Ако отговореха с оръжие, резултатите щяха да бъдат немислими. Или поне такова беше общото мнение.

Останалият свят обаче не разбираше, че пакистанските лидери имаха готовност да понесат унищожението. Те щяха да пожертват нацията си, ако това означаваше пълно унищожение на Индия и индусите. Ислямът все още щеше да има десетки милиони последователи. Вярата им щеше да оцелее. А загиналите пакистанци щяха да продължат живота си в рая.

Кабир нямаше да даде на Пакистан шанс да нападне Индия. Но пък имаше голямо желание да ги изпрати всичките в рая. И възнамеряваше да го направи с един изпреварващ удар.

Екипът, който отговаряше за Подземния ядрен команден център, беше верен на министър Кабир. Ключовите служители бяха внимателно подбрани измежду редиците на военните и СГС. Те откликваха на двойните заповеди на министър Кабир и командир Сахани. И в момента, в който тези заповеди бъдеха издадени, нищо на света нямаше да може да ги спре.