Том Кланси - Дъга Шест

— Разбирам, Стив, но срещу всяко, което ще убием, докато изпробваме „Шива“, ще спасим стотици хиляди сред дивата природа, забрави ли? А и ти се грижиш добре за тях — добави той. Опитните животни живееха идиличен живот, в удобни клетки, дори в огромни комунални зони, храната беше в изобилие, а водата чиста. Маймуните разполагаха с достатъчно пространство, с дървета, по които да се катерят, температурата на въздуха бе като в родната им Африка и нямаше никакви хищници, които да ги заплашват. Също като затворниците — човешки същества, държаните тук получаваха обилна и вкусна храна. Но на хората като Стив Берг това не им харесваше, колкото и да беше важно и незаменимо за крайната цел. Килгор се зачуди дали колегата му нощем сънува миличките малки кафявооки същества. Разбира се, по отношение на Честър Берг изобщо не беше такъв… освен че той можеше да представлява канарче, разбира се. Това наистина можеше да провали всичко, но нали тъкмо по тази причина Берг разработваше ваксината „А“.

— И все пак ми е кофти — въздъхна Берг.

— Да беше на мое място — изхъмка Килгор.

— Да де ~ отвърна разсеяно Стив Берг.

Нощният полет, тръгнал от международното летище „Рали-Дърам“ в Северна Каролина, на един час път с кола от Форт Браг, кацна сред проливен дъжд и започна един процес на пристройване до терминала, почти толкова дълъг, колкото самия полет, или поне така им се струваше на повечето пътници, докато най-сетне не спря пред портала на „Ю Ес Еъруейз“ на Терминал 3 в Хийтроу.

Чавес и Кларк бяха дошли да го посрещнат. Бяха облечени в цивилни дрехи, а Доминго държеше табела с написано на нея МАЛОЙ. Познаха го веднага — беше с униформа със златни крилца и четири и половина реда лентички на гърдите. Синьо-сивите му очи забелязаха табелата и той се приближи до тях, наполовина носейки, наполовина влачейки голямата си брезентова торба.

— Радвам се, че имам посрещани — отбеляза подполковник Даниел Малой. — Кои сте вие, момчета?

— Джон Кларк.

— Доминго Чавес. — Ръкуваха се. — Друг багаж? — попита Динг.

— Това е всичко, което можах да опаковам. Тръгваме ли?

— Да ви помогна? — попита го Чавес, въпреки че Малой беше с почти педя по-висок и двадесет килограма по-тежък от него.

— Ще се оправя — увери го Малой. — Къде отиваме?

— Чака ни хеликоптер. Колата е насам. — Кларк ги поведе през една странична врата, а после надолу по стълбата, отвеждаща до чакащата ги кола. Шофьорът взе багажа на Малой и го намести в багажника за по-малко от единия километър до очакващия ги британски военен хеликоптер „Пума“.

Малой се огледа. Денят бе не добър за полет, таванът бе около 450 метра, а дъждът се усилваше, но той не беше от летците, на които им се свива стомахът от страх. Той изгледа с любопитство как екипажът извърши професионално стартовата процедура, изчитайки отпечатания проверочен списък, също както би го направил и той самият. Докато роторът набираше обороти, поискаха по радиото разрешение за издигане. Това отне няколко минути, защото на летище „Хийтроу“ беше оживено — многобройни международни полети пристигаха да докарат хора от бизнеса, за да започнат работния си ден. Най-сетне „Пума“-та се отлепи от земята, набра височина и се отправи натам, накъдето, по дяволите, го водеха. Малой включи интеркома си и попита:

— Е, някой ще им каже ли за какво, по дяволите, става дума?

— Какво ви казаха?

— Да си взема достатъчно бельо за една седмица — отвърна Малой и очите му се присвиха.

— На няколко мили от базата има нелош магазин.

— Херефорд?

— Добро предположение — отвърна Чавес. — Били ли сте там?

— Много пъти. Познавам кръстовището долу от предишни полети. Та каква е историята?

— Вероятно ще работите при нас — каза му Кларк.

— И кои сте вие, сър?

— Наричат ни ДЪГА и не съществуваме.

— Виена? — каза Малой. Начинът, по който двамата му посрещачи примигнаха, беше достатъчен отговор. — Беше малко прекалено ловко за ченгета. Какъв е съставът на екипа?

— НАТО, главно американци и британци, но има и други, плюс Израел — отговори му Джон.

— И го правите без перки?

— Добре де, по дяволите, издънката е моя — отбеляза Кларк. — В тези командни работи съм нов. Водя се с две звезди, а Динг се води майор.

— От Трета група за Специални операции, нали? Познавам един, който работеше с вас.

— Кой?

— Преди шест години се уволни като полковник. Воорт Холандеца.

— Воорт Холандеца! По дяволите, не бях чувал името му сто години! — възкликна Кларк. — Веднъж ме улучиха с него.