Том Кланси - Дъга Шест

— Да. Но виж, проблемът тук е, че те не могат да ни арестуват законно, но ако все пак успеят да ни заловят и да ни върнат в Америка, съдилищата няма да се интересуват дали арестът е бил законен. Това е особеното в американския закон — изправят ли те пред съдията, той не се интересува от нищо друго. Така че, ако се появят някои хора, ще трябва просто да ги откажем. Мисля, че…

— Аз мисля, че нашите хора няма да имат нужда от кой знае какво убеждаване, за да се бият, след онова, което направиха тези копелета с Проекта ни!

— Съгласен съм, но ще видим какво ще стане все пак. По дяволите, как съжалявам, че не инсталирахме тук един радар.

— А? — попита изненадан Джон.

— Те ще дойдат, ако дойдат, с хеликоптер. Твърде далеко е, за да минат пешком през джунглата, с лодки е твърде бавно, а хората, за които говорим, обикновено мислят с термина „хеликоптери“. Просто това е обичайният им начин да си вършат работата.

— Но как изобщо могат да знаят, че сме тук, Бил? По дяволите, ние се измъкнахме от страната достатъчно бързо и…

— Могат да разпитат пилотските екипи къде са ни закарали. Те трябваше да заявят полетна програма до Манауш, а това доста ограничава възможния кръг за локализацията ни, нали?

— Пилотите няма да говорят. Платихме им добре — възрази Джон. — Колко време ще им трябва, докато разберат всичко това?

— О, няколко дни в най-лошия случай. Две седмици в най-добрия. Мисля, че през това време трябва да обучим хората си за отбрана.

— Направи го — съгласи се Джон Брайтлинг. — А аз ще се обадя да разбера дали някой е говорил с пилотите.

Главният апартамент разполагаше със собствено свързочно помещение, а антенното съоръжение непосредствено до електрогенератора разполагаше със собствена система за сателитна телефонна връзка, позволяваща също така и-мейл и електронна връзка с масивната компютърна мрежа на корпорация „Хоризонт“. Щом се прибра в апартамента си, Брайтлинг включи телефонната система и се свърза с Канзас. Нареди полетните екипажи, които в момента бяха на път към дома, да уведомят Алтернативния в случай, че някой се опита да ги разпита за крайната точка на последния им полет извън страната. След като свърши с това, вече нямаше какво друго да прави. Брайтлинг си взе душ, избръсна се и влезе в спалнята, където завари жена си.

— Толкова е тъжно — въздъхна в тъмнината Карол.

— Бесен съм — съгласи се Джон. — Бяхме толкова близо!

— Какво се обърка?

— Не съм сигурен, но мисля, че нашият приятел Попов е разбрал какво правим, после е убил човека, който му го е казал, и се е измъкнал. По някакъв начин е успял да им каже достатъчно, за да заловят Уил Джиъринг в Сидни. По дяволите, бяхме на часове преди стартирането на Фаза едно! — изръмжа той.

— Е, другия път ще бъдем по-внимателни — успокои го Карол и се протегна, за да го погали по рамото. Провал или не, все пак беше толкова хубаво, че отново лежи в леглото до него. — Какво ще стане с Уил?

— Ще трябва да разчита на себе си. Ще му осигуря най-добрите адвокати, с които разполагам — обеща Брайтлинг. — И ще му съобщя да си държи устата затворена.

Джиъринг беше престанал да говори. По някакъв начин завръщането в Америка беше събудило у него представата за граждански права и криминални разследвания и сега той не говореше нищо пред никого. Сега седеше в една от седалките, обърната назад в С-5, забил поглед в кръглата херметична врата, водеща в огромния транспортен трюм на опашката на самолета, докато войниците наоколо предимно дремеха. Двама от тях обаче бяха будни и го държаха под око. Бяха екипирани и натоварени за щурм, прецени Джиъринг, тук около тях се виждаше много лично оръжие и още повече имаше в товарния отсек. Къде ли отиваха? Никой не му беше казал.

Кларк, Чавес и Стенли се намираха в отсека зад пилотската кабина. Полетният екипаж се състоеше от редовни офицери от ВВС — повечето подобни транспортни полети всъщност се извършваха от волнонаемни, предимно граждански авиатори — и те се държаха на подобаваща дистанция. Бяха предупредени от началниците си и предупрежденията след това бяха потвърдени с пребоядисването на отличителните знаци на самолета. Сега те бяха цивилни. Бяха облечени в цивилни дрехи, за да изглежда маскировката приемлива. Но кой ли би повярвал, че един „Локхийд Галъкси“ е притежание на гражданска фирма?

— Всичко изглежда твърде недвусмислено — отбеляза Чавес. Беше интересно отново да се чувства като пехотинец, като нинджа, да се превърне отново в неразделна част от нощния мрак — само дето планираха да извършат десанта посред бял ден. — Въпросът е дали ще се съпротивляват?