Том Кланси - Дъга Шест

— Казвайте какво да правим? — попита Кларк, след като се събуди.

— Ами — отвърна Том Съливан, — първо се обаждаме до отговорния помощник-директор в нюйоркския отдел, след което говорим с прокурора на САЩ за завеждане на криминално дело.

— Не мисля — отвърна Кларк, триейки сънено очи, след което се пресегна за чашата с кафе.

— Нали знаеш, не можем просто да опрем оръжие в челата им и да ги гръмнем. Все пак сме ченгета. Не можем да нарушим закона — изтъкна Чатъм.

— Това нещо изобщо не може да види бял свят в един съд. Освен това сигурни ли сте, че ще спечелите делото? Колко стабилни ще са доказателствата?

— Това не може да се прецени. Имаме две изчезнали момичета, които те вероятно са убили… нещо повече, ако Попов е прав… и това е престъпление, както федерално, така и щатско, а и, Боже мой, целият останал заговор… нали затова имаме закони, господин Кларк.

— Може би, но колко бързо се виждаш да пристигнеш с кола до това място в Канзас, чието местоположение дори все още не знаем, с правомощия да арестуваш един от най-богатите мъже в Америка?

— Ще отнеме известно време — призна Съливан.

— Няколко седмици най-малко, само докато се събере информацията по делото — каза специален агент Чатъм. — Трябва да говорим с експерти, подходящи хора да изследват този буркан с хлор… а през това време онези ще се потрудят да унищожат и последното веществено доказателство. Няма да е никак лесно, но така действаме в Бюрото, нали знаете?

— Предполагам — отвърна колебливо Кларк. — Но тук няма да има голям елемент на изненада. Те вероятно знаят, че сме хванали този Джиъринг. И следователно знаят какво би могъл да ни каже той.

— Вярно — съгласи се Съливан.

— Може да се опитаме да направим нещо друга.

— Какво?

— Не знам — призна Кларк.

Видоезаписът беше направен в информационния център на Проекта, където се бяха надявали, че ще могат да правят записи на състоянието на природната среда по време на пандемията. Оперативното приключване на Проекта по този жалък начин засегна жестоко посветените членове. Кърк Маклийн беше особено посърнал, но изигра ролята си добре, обяснявайки за сутрешните езди, на които се бяха наслаждавали той, Серов, Хъникът и Килгор. След това доктор Килгор разказа как е намерил конете, последва обяснението на Маклийн за намирането на трупа и за аутопсията, извършена от Килгор, при която той беше намерил куршума, отнел живота на Фостър Хъникът. След като свършиха всичко това, мъжете се присъединиха към останалите във фоайето и един минибус ги откара до чакащия ги самолет.

Полетът до Манауш щеше да е пет хиляди и шестстотин километра, казаха им на борда, около осем часа — лесен прескок за „Гълфстрийм“ V. Водещият самолет беше почти празен, само с докторите Брайтлинг, Бил Хенриксен и Стив Берг, водещият учен на частта „Шива“. Малката ескадрила потегли в 09:00 местно време. Следваща спирка — долината на Амазонка, Бразилия.

Оказа се, че във ФБР знаят къде се намира имението в Канзас. Една кола с двама агенти от местния клон на Бюрото пристигна тъкмо когато самолетите отлитаха, което те надлежно докладваха в своята станция и оттам до Вашингтон. След което просто паркираха край шосето, отпиваха от питиетата си и дояждаха бъргърите „Макдоналдс“, и зяпаха неуместно издигащия се сред житата на Канзас изследователски комплекс, където не ставаше нищо особено.

С-17 смени полетния си екипаж във военновъздушната база Хикам на Хаваите, след което презареди и се издигна на път към Травис в северна Калифорния. Чавес и компанията му изобщо не слязоха от самолета, само видяха как новият екипаж пристигна с кашони с храна и напитки, след което се настаниха за новите шест часа полет. Уилсън Джиъринг междувременно се опитваше да се обяснява, като дърдореше за дървета, птички, рибки и други такива, дочу Динг през шума на двигателите. Това не беше най-подходящият аргумент, с който да убеди в правотата си един баща на новородено и съпруг на лекар, но човекът все едно продължаваше да дрънка. Нунън го слушаше учтиво и записваше и този разговор.

Полетът на юг беше доста спокоен за цялата група. Онези, които не бяха разбрали за развоя на събитията в Сидни, предполагаха, че нещо не е наред, но за да се свържат с водещия самолет, трябваше да преминат през пилотските екипажи, а те не бяха в течение на целите на Проекта — като толкова много други служители на корпорация „Хоризонт“, на тях просто им се плащаше, за да вършат работата, за която бяха обучени. Сега те летяха в южна посока към крайна спирка малко под екватора. Този маршрут го бяха взимали и преди, миналата година, докато се строеше Алтернативен проект. Там също имаше писта, достатъчна за служебните самолети, но само за дневно кацане, тъй като й липсваше навигационното оборудване в Канзас. Ако нещо се объркаше, можеха да свият и да кацнат на летището в Манауш, на сто петдесет и няколко километра източно от целта, което предлагаше пълно обслужване, включително и ремонт. Алтернативен проект разполагаше с резервни части и всеки самолет имаше опитен механик на борда си, но предпочитаха по-значителния ремонт да се извършва от други. След час излязоха над Мексиканския залив, после завиха на изток, за да прелетят по международния въздушен коридор над Куба. Прогнозите за времето бяха благоприятни чак до Венецуела, където бе възможно да се натъкнат на някой и друг гръмоносен облак, но нищо сериозно. Старшите пътници във водещия самолет смятаха, че напускат страната по възможно най-бързия начин, скривайки се от лицето на планетата, която се бяха надявали да спасят.