Том Кланси - Дъга Шест

— Страхотно! Значи си некадърник. Мислиш ли, че заслужаваш да носиш пишка, само щото си некадърник?

— Кой е руснакът? — попита Кларк.

— Приятел на Шон, Серов. Йосиф Серов. Той донесе парите и дрогата…

— Дрога ли? Боже мой, Джон, ама те и дрога пласират!

— Къде са парите? — настоя Джон.

— В швейцарска банка, с числов шифър. Йосиф го уреди, шест милиона долара… и… и Шон го помоли да ни донесе кокаин, да го продаваме… парите ни трябваха, за да продължим дейността си.

— Къде е дрогата, Тим? — настоя Кларк.

— В една ф-ф… ферма. — О’Нийл им каза името на града и описанието на пътя до там, което се записа в касетофона, скрит в джоба на Чавес.

— Този тип, Серов. Как изглежда? — И това им беше изпято.

Чавес отстъпи и видимият му гняв се уталожи. После се усмихна.

— Окей, Джон, хайде да поговорим с другите. Благодаря ти, Тими. Можеш да си задържиш пишока, пич.

В канадската провинция Квебек беше късен следобед. Слънцето се отразяваше в стотиците езера, някои от които все още бяха покрити с лед. Попов не беше спал през цялата нощ — единственият буден пътник в първа класа.

Умът му отново и отново прехвърляше едни и същи данни. Ако британците бяха хванали Грейди, сигурно бяха изкопчили основното му прикриващо име, което стоеше на пътните му документи. Добре, от тях той щеше да се отърве още днес. Щяха да разполагат с физическото му описание, но той нямаше никакви особени белези. Грейди разполагаше с банковата сметка, която Дмитрий беше уредил, но той вече беше прехвърлил средствата на друга сметка, по която не можеха да го проследят. Теоретически беше възможно противникът да проследи информацията, която Грейди със сигурност щеше да им даде — за това Попов не хранеше илюзии — може би дори щяха да се сдобият с отпечатъци от пръстите му от… не, това едва ли трябваше да се смята за опасност, а и никое западно разузнаване нямаше да разполага с нещо, с което да ги сравни. Никое западно разузнаване не знаеше нищо за него — ако знаеха, отдавна щяха да го арестуват.

Следователно какво оставаше? Едно име, което скоро щеше да се изпари, едно описание, което съответстваше на милиони други мъже по света, и номерът на една банкова сметка, парите от която са източени. Накратко казано, твърде малко. Той обаче трябваше, и то много скоро, да провери процедурите, по които швейцарските банки прехвърляха пари, и доколко този процес беше защитен от законите за анонимност, защитаващи самите сметки. Швейцарците едва ли бяха образец на самостоятелност, нали? Не, сигурно имаше някакви споразумения между банките и полицията. Трябваше да има поне затова, за да може швейцарската полиция да лъже ефикасно полицейските сили на други държави. Но втората банкова сметка беше наистина добре засенчена. Беше я уредил посредством един адвокат, който нямаше никаква възможност да го издаде, тъй като поддържаха връзка само по телефона. Следователно нямаше никаква връзка между информацията, която можеше да им предаде Грейди, и сегашното му местоположение, което беше добре. Той трябваше добре да помисли дали изобщо да се добере до онези 5.7 милиона долара във втората сметка, но сигурно можеше да се намери начин да го направи. Посредством друг адвокат, евентуално в Лихтенщайн, където банковите закони бяха дори по-стриктни отколкото в Швейцария? Трябваше да помисли за това. Някой американски адвокат щеше да го насочи към необходимите процедури, също при пълна анонимност.

„Ти си в безопасност, Дмитрий Аркадиевич“ — каза си Попов. В безопасност и богат, но беше дошло време да спре да поема рискове. Нямаше повече да предизвиква никакви полеви операции за Джон Брайтлинг. Щом пристигнеше на „О’Хеър“, щеше да вземе следващия полет до Ню Йорк, да се върне в апартамента си, да докладва на Брайтлинг и после да се огледа за елегантен маршрут за измъкване. Дали Брайтлинг щеше да му позволи да изчезне?

„Би трябвало да го направи — каза си Попов. — Аз и Хенриксен сме единствените на планетата, които могат да го свържат с масовото убийство. Той би могъл да си помисли дали да не ме убие, но Хенкриксен би трябвало да го предупреди да не го прави.“ Хенриксен също беше професионалист и знаеше правилата на играта. Попов си беше водил дневник, който държеше на сигурно място, в сейф в една адвокатска кантора в Ню Йорк, с грижливо изписани инструкции как да се използва. Тъй че, не, това не беше сериозна опасност, стига неговите „приятели“ да знаеха правилата — а Попов щеше да им ги напомни, просто за всеки случай.