Том Кланси - Дъга Шест

— Господин Тоуни, търсят ви на четвърта — обади се интеркомът и шефът на разузнаването натисна един бутон.

— Тоуни слуша, да, кажи, Денис…

— Току-що убиха един човек.

— Видях. Прихващаме телевизионния сигнал. — Което означаваше, че разходката на Гордън до Берн беше пълна загуба на време… но не, не беше. — Армитидж с тебе ли е?

— Да, сега отива да поговори с тяхната полиция.

— Чудесно. Чакам да се обади.

Сякаш по поръчка една от камерите показа мъж в цивилно облекло, който пристъпи към полицая, извади калъф с лична карта, каза му нещо и се отдалечи зад ъгъла. После се чу глас:

— Тук е Тони Армитидж, кой е насреща?

— Бил Тоуни.

— Е, щом познавате Денис, предполагам, че сте „Шестица“. С какво мога да ви бъда полезен?

— Какво ви каза полицията? — Тоуни натисна превключвателя на тонколоните, за да чуват всички.

— Прехвърлят случая към кантона.

— Мистър К? — обади се Чавес.

— Хеликоптерите да загряват. Динг. Тръгвате за Гетуик и там чакате по-нататъшни указания.

Прието, мистър К. Екип 2 в действие. Чавес и Прайс слязоха по стълбите, скочиха в колата и след три минути бяха пред сградата на Екип 2.

— Ако сте гледали телевизия, сте наясно какво става. Летим за Гетуик.

На екрана един храбър швейцарски полицай успя да измъкне цивилния на безопасно, после показаха как го бутат в една кола, която веднага форсира. Струпаната полиция, която доскоро стоеше небрежно, сега беше заела по-различна стойка: всички се бяха снишили зад автомобилите си, ръцете им опипваха оръжията. Бяха напрегнати, но все още несигурни какво да правят.

— Сега ще го пуснат на живо по телевизията — докладва Бенет. — „Скай Нюз“ го пуска след секунди.

— Трябваше да се очаква — каза Кларк. — Къде е Стенли?

— Потегля за Гетуик — каза Тоуни.

Кларк кимна. Стенли щеше да достави Екип 2 като полеви командир. Доктор Пол Белоу също щеше да замине с тях. Щеше да полети на хеликоптера с Чавес и да съветва него и Стенли по психологическите аспекти на тактическата ситуация. А на него не му оставаше нищо друго освен да си поръча кафе и храна и да чака.

Полетът продължи точно двадесет и пет минути и Екип 2 с принадлежностите му бе доставен в общия авиационен участък на международното летище. Чакаха ги два фургона и Чавес проследи как хората му натовариха оборудването си в единия за придвижване до терминала на „Бритиш Еъруейз“. Там няколко ченгета осигуриха прехвърлянето на съдържанието на фургона в товарен контейнер, който щеше да бъде свален пръв, когато самолетът пристигнеше в Берн, при швейцарските банкери — така наречените гномове.

Но първо трябваше да изчакат за заповед „акция в действие“. Чавес отвори клетъчния си телефон, включи го и натисна първия бутон за скоростно набиране.

— Кларк слуша — чу се глас, след като сигналът бе обработен от декодиращия софтуер.

— Тук е Динг, Джон. Пристигна ли вече поканата от Уайтхол?

— Още чакаме, Доминго. Очакваме я скоро. Кантонът я прехвърли на горния етаж. В момента правосъдният им министър обмисля.

— Добре, кажете на високопоставения господин, че този полет тръгва след двайсет минути, а следващият е чак след час и половина, освен ако не искате да пътуваме със „Суис Еър“. Един от техните е след четиридесет минути, а после след час и петнайсет.

— Чувам те, Динг. Трябва да задържим. Чавес изруга на испански. Знаеше си.

— Прието, Шестица. Екип 2 задържа на рампата в Гетуик.

— Прието, Екип 2. ДЪГА Шест, край.

Чавес затвори телефона, прибра го в джоба на ризата си и каза:

— Окей, момчета. Чакаме тук за разрешението. — Бойците кимнаха. И те като шефа си нямаха търпение да тръгнат, но бяха също толкова безсилни като него. Британските членове на екипа се бяха оказвали в подобно положение и преди, затова го понесоха по-леко от американците и останалите.

— Бил, предай в Уайтхол, че имаме двайсет минути да ги отлепим от земята, след което ни чака цял час забавяне.

Тоуни кимна и пристъпи до телефона в ъгъла, за да се обади на свръзката си във Външно министерство. Оттам съобщението беше предадено на британския посланик в Женева, който беше уведомен, че СВС предлага специална помощ от технически характер. Странното в случая беше, че швейцарският външен министър знаеше повече от човека, който предаваше предложението. Отговорът дойде само след петнадесет минути: „да“.

— Имаме одобрение за акцията, Джон — докладва Тоуни изненадано.