Том Кланси - Дъга Шест

Домакинът надраска нещо на една хартийка.

— С това ще можеш да получиш парите.

След което нещата тръгнаха. Моралът винаги е променлива величина в зависимост от културата, опита и принципите на съответния човек. В случая с Дмитрий в родната му култура съществуваха твърде малко правила, опитът му се свеждаше до това да се възползва от този факт, а основният му принцип беше да припечелва средства за преживяване…

— Разбираш, че това предполага и известен риск за мен, и заплата ми…

— Заплатата ти току-що се удвои, Дмитрий.

Усмивка.

— Чудесно.

Добро начало. Дори руската мафия не авансираше хората си толкова бързо.

Три пъти седмично тренираха верижен скок от платформа на осемнайсет метра от земята, а веднъж седмично — в реални условия, от британски армейски хеликоптер. На Чавес това не му харесваше много. Въздушната школа беше едно от малкото неща, които беше избегнал в армейската си служба — което всъщност бе доста странно. Беше преминал рейнджърската школа като Е-4, но кой знае как, Форт Бенинг му се беше разминал.

Сега стъпалата му стояха на стъпенките, а хеликоптерът приближаваше мястото за скок. Облечените му в ръкавици ръце стискаха въжето, дълго тридесет метра, в случай че пилотът не преценеше нещо както трябва. Никой не се доверяваше особено на пилотите, въпреки че животът им зависеше от тях. Този обаче бе добър. Е, малко каубой: в последния миг ги прекара през някаква просека и листата се отриха в униформата на Динг, леко, разбира се, но при неговото положение всеки допир беше определено нежелан. След това носът се издигна нагоре, краката на Чавес се стегнаха и когато носът отново се спусна надолу, той отскочи от стъпенката. Целият номер беше да спреш спускането съвсем близо до земята — и да се озовеш там преди да си се оказал люшкаща се мишена… готово, краката му стъпиха на земята. Той отхвърли въжето, стисна автомата и устремно се понесе към набелязаната цел: четиринадесети скок, трети път от хеликоптер.

Все пак в цялата тази работа имаше удоволствие. Той отново беше боец, нещо, което се беше научил да обича и което задълженията му в ЦРУ в основни линии не включваха. Чавес беше човек, който обичаше да се поти, който се наслаждаваше на физическото усилие при изпълнението на бойни задачи и най-вече обичаше да бъде сред други, които споделят това, което харесваше и той. Беше трудно. Беше опасно. Всеки от членовете на екипа беше претърпял по някоя и друга незначителна контузия през последния месец — с изключение на Вебер, който сякаш беше направен от стомана — и рано или късно, според статистиката, някой щеше да се нарани по-тежко, например да си счупи крак. „Делта“ и Форт Браг рядко разполагаха с пълен екип, напълно готов за акция, именно поради нараняванията и контузиите по време на тренировките. Но повече пот в учението, по-лесно в боя. Така гласеше девизът на всяка компетентна армия по света. Хипербола, но не чак толкова голяма.

В момента всички от Екип 2 бяха вече на земята и се придвижваха към целта. Вебер и Джонстън търчаха към предварително определените им позиции, всеки стиснал снайпера със специално изработен оптически мерник. Радиошлемофоните работеха, съскайки с електронно кодираната си система, така че само членовете на екипа да могат да се чуват… Всички чакаха следващата му команда.

Свързочното помещение беше на втория етаж. Разполагаше с обичайното количество телетипни машини за всевъзможните световни новинарски агенции плюс телевизионни приемници за Си Ен Ен, „Скай Нюз“ и още няколко телевизионни програми. Те се следяха от британски персонал — наричаха ги „мозъците“, — чиято дейност на свой ред се следеше от офицер-разузнавач. В момента дежурен беше един американец от Агенцията за национална сигурност, майор от ВВС, облечен както обикновено в цивилни дрехи, които не можеха да прикрият нито националността, нито специалността му.

Майор Сам Бенет се беше приспособил към околната среда. Жена му и синът му не харесваха особено местната телевизия, но намираха климата за приемлив, а недалече с кола от квартирата им имаше няколко приятни игрища за голф. Бенет пробягваше всяка сутрин по три мили, за да покаже на местните, че не е пълен слабак, и очакваше с нетърпение откриването на сезона за пернат дивеч след няколко седмици. Иначе службата му беше съвсем лека. Генерал Кларк — така, изглежда, мислеха всички тук за него — беше приличен шеф. Обичаше работата да се върши чисто и бързо, точно според вкуса на Бенет. И не беше от кресльовците. Бенет беше работил с неколцина такива през дванадесетгодишната си служба под пагон. А Бил Тоуни, британският шеф на разузнавателния екип, беше един от най-добрите, които беше срещал — спокоен, разсъдлив и умен. Често пиеха бира в офицерския клуб в Херефорд.