Том Кланси - Дъга Шест

Полковник Малой разполагаше с личен кабинет в сградата на щаба, защото бяха решили, че той е командир на подразделение на ДЪГА. Като кадрови офицер на Морскопехотния корпус на САЩ, той беше свикнал с подобни глупости и сега си мислеше дали да не окачи кръг за стрелба със стрелички на стената — за забавление, когато няма работа. За него работа означаваше да кара хеликоптера си… какъвто, напомни си той, в момента нямаше, тъй като онзи, който му бяха зачислили, в момента го бяха прибрали за ремонт. Щяха да заменят някаква джаджа с нова и подобрена джаджа, която щеше да увеличи възможността да прави нещо, за което той не беше напълно уведомен, но което, беше сигурен в това, щеше да е важно, особено за цивилната фирма, която бе измислила, конструирала и произвела новата подобрена джаджа.

Можеше да е и по-зле. На жена му и на децата беше харесало тук, а и на Малой също му харесваше. Неговият пост беше свързан по-скоро с учения, отколкото с опасности. Рискът в това да си пилот на хеликоптер в единица за специални операции не беше голям. Единственото нещо, което го притесняваше, беше да не закачи електрическите кабели с високо напрежение, тъй като ДЪГА действаха предимно в гъсто застроени райони, а през последните двайсетина години повече хеликоптери бяха изгубени от сблъсък с електрическите линии, отколкото от което и да било противовъздушно оръжие, познато по света. Неговият МХ-60К нямаше кабелорезачи и той беше написал един сърцераздирателен меморандум по този въпрос до своя командир в Двадесет и четвърта ескадрила за специални операции, който му беше отвърнал покъртително с цели шест фотокопия от меморандуми, които той самият беше изпратил до своя висшестоящ командир по същия въпрос. След което му беше обяснил, че някакъв си експерт в Пентагона обсъждал модификацията на съществуващия модел — което, помисли си Малой, се изразяваше в някакъв договор за консултация на стойност около 300 000 долара с някой бандит, чието заключение щеше да бъде: да, идеята не е лоша, изразено в около четиристотин страници затъпяваща бюрократична проза, която никой никога нямаше да прочете, но която щеше да се пази в някакъв архив като свята реликва за вечни времена. Самата модификация щеше да струва всичко на всичко 3000 долара в части и труд — като трудът, впрочем, щеше са се извърши от някой сержант, бездруго работещ на пълен щат за ВВС, докато всъщност „работата“ му се изразяваше в това да си седи на дирника във взводното помещение и да прелиства „Плейбой“, но правилата са си правила, за съжаление. И кой знае, може би след година „Найт Хоук“ щеше да разполага с кабелорезачи.

Малой направи гримаса и наистина съжали, че не си е взел стрелички. Да гледа разузнавателната информация не му трябваше. Лицата на известните или заподозрени терористи нямаше да са му от полза. Той никога не се приближаваше достатъчно до тях, за да ги види. Това беше работа на стрелците, а командир на част или не, той всъщност си беше шофьорът им. Какво пък, можеше да е и по-лошо. Падаше му се да лети около четири дни седмично, което не беше никак зле, и след като го назначиха тук, прекият му командир му намекна, че след това може да го повишат до командир на ВМХ-1, и може би да вози самия президент насам-натам. Щеше да е скучно, но осигуряваше добра кариера. Определено не беше навредило на стария му приятел, полковник Ханк Гудман, който съвсем наскоро се появи в генералския списък — доста рядко постижение за перка, тъй като морската авиация, състояща се предимно от хеликоптери, се командваше, при това безскрупулно, от бързодвижещи се реактивни бомбардировачи с фиксирани криле. Какво пък, всички те носеха хубави пилотски шалчета. За да се развесели малко преди обяда, Малой извади наръчника си за МН0-60К и започна да запаметява допълнителната информация за действието на двигателите, нещо, с което обикновено се занимаваше сержант Джак Нанс.

Първата среща се проведе в един парк. Попов беше проверил в телефонния указател и набра номера на Патрик X. Мърфи точно преди обед и каза:

— Здравейте, обажда се Джоузеф Андрюс. Търся господин Иейтс.

Последва мълчание — човекът от другата страна на линията преравяше из паметта си за паролата. Беше стара, но след десетина секунди той я изрови.

— Ах, да! Господин Андрюс. Не сме се чували от доста време.

— Току-що пристигнах в Дъблин и чакам с нетърпение да се видим. Кога можем да се срещнем?

— Какво ще кажете за днес следобед? — Последваха указанията.