Том Кланси - Мечката и драконът

Джак сви рамене.

— Не говори добре. Изглежда, че те просто не напредват.

— Вероятно си прав — съгласи се вицепрезидентът. — Проблемът е как, по дяволите, да им помогнем?

— И аз все още не знам — призна Джак — За самите нас се задават достатъчно много потенциални икономически проблеми сега, когато нещата в Азия все повече не вървят.

— Трябва да се науча да се оправям в тези икономически каши — призна Роби.

— Поговори с Джордж Уинстън — предложи Райън. — Не е чак толкова трудно, но ще трябва да се научиш да говориш друг език. Основни капитали, производни функции и тем подобни. Джордж ги знае добре тези работи.

Джексън кимна.

— Взех си бележка, сър.

— Сър? Това пък откъде ти дойде наум, Роби?

— Все пак ти си главнокомандващ, о, велики човече — отвърна му с усмивка Роби с акцента си от долното течение на Мисисипи. — Аз съм само твой заместник, което означава, че за мен остават досадните подробности.

— Все едно, че си на опреснителен курс, Роб, и благодари на Бога, че имаш възможност да се учиш по най-лесния начин. С мен нещата изобщо не бяха така…

— Спомням си, Джак. Нали и аз бях тогава тук, забрави ли? Ти се справи отлично. Защо мислиш, че ти позволих да убиеш кариерата ми?

— Искаш да кажеш, че не си го направил заради хубавата къща и личните шофьори?

Вицепрезидентът поклати глава.

— Не бих могъл да кажа „не“, когато президентът ме помоли, дори да е такъв пуяк като теб. До скоро, приятел.

— Ще се видим на обяд, Роби — каза Джак, когато вратата се затваряше.

— Господин президент, на трета линия директор Фоли — чу той глас в микрофона.

Джак вдигна слушалката на засекретения телефон и натисна съответния бутон.

— Добро утро, Ед.

— Здравей, Джак, имаме още новини от Москва.

— Как ги получихме? — попита първо Джак, за да се подготви за информацията, която щеше да получи.

— Чрез засичане — отвърна директорът на Централното разузнавателно управление, имайки предвид, че информацията е достоверна. Комуникационното разузнаване беше най-достоверно, защото обикновено хората рядко лъжат по радиостанциите и телефоните. — Изглежда, че там отдават голямо значение на случая, а милиционерите си говорят съвсем свободно по радиостанциите.

— Добре, какво узна?

— Там засега смятат, че главният обект е бил Распутин. Той станал доста влиятелен, след като натрупал куп пари от своите… служителки — каза деликатно Ед Фоли. — Опитал се да започне бизнес и в други сфери. Може би е оказал малко повече натиск върху някой, който не обича да го пресират.

— Така ли мислиш? — попита Рейли.

— Михаил Иванич, не знам какво да мисля. И аз като теб не вярвам в съвпадения — отвърна лейтенантът от московската милиция Олег Провалов. — Бяха в бар за чужденци, което си личеше от качеството на водката, която се сервираше.

Рейли не беше съвсем новак в Москва. Вече беше изкарал там четиринадесет месеца, а преди това беше помощник-специален агент, отговарящ за нюйоркския филиал на ФБР, но не и за контраразузнаването. Рейли беше експерт по ОП — организираната престъпност, който беше прекарал петнадесет напрегнати години в борба с Петте семейства на нюйоркската мафия, по-често наричана ЛКН — Ла Коза Ностра. Това беше известно на руснаците и той установи с местните ченгета добри отношения, особено след като уреди на някои висши офицери от милицията да заминат за Америка, за да участват чрез Националната академична програма на ФБР в курс за следдипломна квалификация на висши ченгета, който се ценеше много в американската полиция.

— Имал ли си случай с подобно убийство в Америка?

Рейли поклати глава.

— У дома човек може да се снабди сравнително лесно с пушка или пистолет, но не и с противотанково оръжие. Освен това използването му моментално го превръща в случай на федералните, а те се научиха да стоят колкото е възможно по-далеч от нас. Е, някои умници използваха експлозиви за взривяване на коли — призна той, — но само за да убият хората в колата. Нападение като това би било за тях прекалено очебийно. Що за човек беше Овсеенко?

Последва сумтене, след което Провалов почти изплю думите:

— Беше сводник. Ловеше жени, които си разтваряха краката, а след това им вземаше парите. Никак не ми е жал за него, Мишка. Едва ли са много онези, на които липсва, но предполагам, че е оставил след себе си празнина, която в следващите дни трябва да бъде запълнена.

— Обаче според теб обектът е бил той, а не Сергей Головко?