Джон Гришам - Адвокат на улицата

— Защо? — запитах аз.

— Специалистите по наказателен процес смятат, че не е зле да го сторим — отвърна той и гласът му звънтеше като сребро, макар че вече надхвърляше осемдесет. — Роднините му сигурно ще заведат дело срещу ченгетата.

— Естествено — потвърдих аз.

— А вероятно ще накиснат и нас. Сам знаеш, хората водят дела при всяка възможност.

Слава богу, едва не възкликнах аз. Закъде ли сме, ако няма дела?

Благодарих му за проявената грижа и го оставих да звъни на следващия заложник.

Малко преди девет взе да се ниже непрекъснат поток от доброжелатели и клюкари, които се мотаеха пред кабинета, уж дълбоко загрижени за моето здраве, но всъщност жадни да чуят подробности. Имах цял куп работа, нямаше обаче как да се захвана с нея. В кратките затишия между посетителите седях и тъпо се взирах в камарата папки, чакащи да им отделя внимание. Ръцете просто не ме слушаха.

Вече не беше същото. Работата не ме вълнуваше. Папките върху бюрото не бяха въпрос на живот и смърт. Бях видял смъртта, едва не я бях усетил и би било наивно да вярвам, че мога просто да свия рамене и да отстъпя назад, сякаш нищо не се е случило.

Мислех си за Девън Харди и неговите червени пръчки, омотани с щръкнали разноцветни жици. Той бе отделил часове, за да изработи тази играчка и да планира атаката. Бе откраднал пистолет, бе открил нашата фирма, бе допуснал фатална грешка, за която плати с живота си, а нито един от моите колеги не даваше пукната пара за него.

В крайна сметка си тръгнах. Напливът ставаше все по-масов и трябваше да си бъбря с хора, които не можех да понасям. На два пъти се обадиха журналисти. Казах на Поли, че трябва да изляза по работа, и тя ми напомни за срещата с Артър. Слязох в колата, включих двигателя, пуснах отоплението и дълго се чудих дали да отида на представлението. Ако го пропуснех, Артър щеше да се разтревожи. Никой не пренебрегва среща с него.

Подкарах. Имах редкия шанс да сторя нещо глупаво. Бях травматизиран. Трябваше да си тръгна.

Артър и цялата фирма просто нямаха друг избор, освен да ме оставят на мира.

Насочих се към Джорджтаун без определена цел. Времето беше навъсено, облачно; хората притичваха по тротоарите; снегорините се готвеха за работа. На Ем Стрийт минах покрай някакъв просяк и се запитах дали не е познавал Девън Харди. Къде ли се крият бездомниците, когато започне виелица?

Позвъних в болницата и узнах, че жена ми ще бъде в операционната още няколко часа. Край на надеждите за романтичен обяд в болничното кафене.

Завих на североизток покрай Лоуган Съркъл, навлязох в неугледните квартали и най-сетне открих Правната консултация на Четиринайсета улица. Беше на ъгъла с Кю Стрийт. Спрях до тротоара и излязох, твърдо уверен, че повече няма да видя колата си, тойота лексус.

Консултацията заемаше половината от трите етажа на викторианска тухлена сграда — някога доста представителна, но днес напълно занемарена. Прозорците на горния етаж бяха закрити с прогнил шперплат. В съседство бучаха машините на обществена пералня. Ако се поразходех, сигурно щях да открия и магазин за крадени вещи.

Над входа имаше яркожълт навес и се зачудих дали да почукам, или направо да вляза. Вратата не беше заключена. Бавно натиснах дръжката и прекрачих в друг свят.

В известен смисъл това бе правна кантора, но нямаше нищо общо с мрамора и махагона на „Дрейк и Суини“. В голямата зала пред мен имаше четири метални бюра, всяко от тях отрупано с камари от папки, достигащи две педи височина. Още папки лежаха разхвърляни по вехтия килим около бюрата. Кошчетата бяха претъпкани и по пода край тях се валяха смачкани бланки и формуляри. Покрай едната стена стърчаха разноцветни канцеларски шкафове. Компютрите и телефоните бяха поне отпреди десетина години. Дървените лавици бяха безразборно отрупани с книги. Върху стената в дъното висеше накриво голям избледнял портрет на Мартин Лутер Кинг. От общата зала се отделяха няколко по-малки кабинета.

Беше оживено, прашно и някак чаровно.

Една свирепа на вид латиноамериканка се взря в мен, Престана да трака на машината и запита:

— Търсите ли някого?

Не беше въпрос, а направо заплаха. За подобно посрещане всяка секретарка в приемната на „Дрейк и Суини“ би хвръкнала без предупреждение.

Според табелката върху бюрото името й бе София Мендоса и скоро щях да узная, че не е проста служителка. Изведнъж ме стресна яростен рев откъм една от страничните стаи, но София дори не трепна.