Дан Браун - Шестото клеймо

Карло се приготви.

На площад „Св. Петър“ пееха…

Светът никога нямаше да забрави тази гледка. Високо на балкона, като душа, откъсваща се от своята телесна обвивка, от тялото на шамбелана изригнаха огнени пламъци. Те се стрелнаха нагоре и за миг го обгърнаха. Шамбеланът не извика. Той вдигна ръце над главата си и погледна към небесата. Кладата ревеше около него и го превърна в стълб от светлина. Пламъците сякаш бушуваха цяла вечност. Светлината ставаше все по-ярка. После постепенно помръкна. Шамбелана го нямаше. Не можеше да се каже дали е паднал зад парапета, или се е изпарил във въздуха. От него беше останал само облак дим, който се издигаше над Ватикана.

Утрото в Рим закъсня.

Рано сутринта над тълпите на площад „Св. Петър“ се изсипа проливен дъжд. Представителите на пресата упорито останаха, сгушени под чадърите и в колите си, коментирайки събитията от предишната нощ. Църквите по целия свят преливаха от народ. Беше време на размисъл и дискусии… във всички религии. Въпросите изобилстваха, ала отговорите водеха само до още по-дълбоки въпроси. Ватиканът мълчеше и все още не бе направил никакво изявление.

Дълбоко във ватиканските подземия кардинал Мортати беше коленичил сам пред отворения саркофаг. Пресегна се и затвори почернялата уста на стареца. Сега Негово светейшество изглеждаше спокоен във вечния си сън.

До Мортати имаше златна урна, пълна с пепел. Сам я бе събрал и я бе донесъл тук.

— Възможност за прошка — каза кардиналът на светия отец и постави урната до саркофага. — Няма по-силна любов от тази на Отеца към Неговия син. — Мортати скри урната под одеждите на папата. Знаеше, че това свещено подземие е запазено изключително за папски реликви, но някак си му се струваше, че така е редно.

— Синьоре — повика го някой зад него. Беше лейтенант Шартран. Придружаваха го трима швейцарски гвардейци. — Конклавът ви очаква.

Мортати кимна.

— След малко. — Той за последен път погледна в саркофага пред себе си и се изправи. После се обърна към гвардейците. — Време е Негово светейшество да получи покоя, който заслужава.

Те се приближиха и с огромно усилие плъзнаха капака обратно върху саркофага.

Мортати вървеше през двора „Борджия“ на път за Сикстинската капела. Влажен вятър развяваше расото му. От Апостолическия дворец се появи друг кардинал и закрачи до него.

— Може ли да имам честта да ви придружа до конклава, синьоре?

— Честта е моя.

— Синьоре — със загрижено изражение каза кардиналът. — Колегията ви дължи извинение за снощи. Бяхме заслепени от…

— Моля ви — прекъсна го Мортати. — Разумът ни понякога вижда онова, което искат сърцата.

Кардиналът дълго мълча. Накрая попита:

— Съобщиха ли ви? Вече не сте наш главен електор.

Мортати се усмихна.

— Да. Благодаря на Господ за дребните утешения.

— Колегията настоя да подлежите на избор.

— Очевидно великодушието на Църквата не е мъртво.

— Вие сте мъдър човек. Ще ни ръководите добре.

— Аз съм старец. Ще ви ръководя за кратко.

Двамата се засмяха.

Когато наближиха края на двора „Борджия“, кардиналът се поколеба и се обърна към Мортати с озадачено лице, сякаш съмнителното благоговение от предишната нощ пак се бе промъкнало в душата му.

— Знаете ли, че не открихме никакви останки на балкона? — прошепна кардиналът.

Мортати се усмихна.

— Може дъждът да ги е отнесъл.

Мъжът погледна мрачното небе.

— Да, възможно е…

Късното утринно небе все още беше покрито с облаци, когато от комина на Сикстинската капела се издигнаха първите бледи валма бял дим. Те се понесоха нагоре към небесната твърд и бавно се разпръснаха.

Репортерът Гънтър Глик ги наблюдаваше от площад „Св. Петър“. Последната глава…

Чинита Макри се приближи, нарами камерата си и каза:

— Време е.

Глик печално кимна, обърна се към нея, приглади косата си и дълбоко си пое дъх. „Последният ми репортаж“ — помисли си репортерът. Наоколо се бе събрала малка тълпа.

— На живо след шейсет секунди — обяви Макри.

Глик се озърна през рамо към покрива на Сикстинската капела.

— Хващаш ли дима?

Операторката търпеливо кимна.

— Знам какво да снимам, Гънтър.

Той се чувстваше като вцепенен. Естествено, че знаеше. Нейното представяне зад камерата предишната нощ сигурно й беше спечелило „Пулицър“. Неговото представяне, от друга страна… не му се мислеше за това. Бе сигурен, че Би Би Си ще го уволни — несъмнено щяха да имат юридически проблеми с множество влиятелни организации и личности… сред които ЦЕРН и Джордж Буш.