Дан Браун - Изгубеният символ

Охранителката натисна домофона на портала, ала не получи отговор. Въведе кода си, за да го отвори, и продължи по алеята. Остави двигателя да работи и буркана да се върти, отиде до входната врата и натисна звънеца. Нищо. Не видя светлини и движение.

Неохотно изпълнявайки процедурата, жената включи фенерчето си, за да обиколи сградата и да провери вратите и прозорците за следи от взлом. Докато завиваше зад ъгъла, покрай къщата мина черна лимузина, намали за момент и продължи нататък. „Досадни съседи“.

Не забеляза нищо необичайно. Имението изглеждаше по-голямо, отколкото предполагаше, и докато стигне задния двор, вече трепереше от студ. Вътре явно нямаше никого.

— Централа? — обади се тя по радиостанцията. — Проверявам сигнала за Калорама Хайтс. Собствениците ги няма. Не забелязах нищо обезпокоително. Приключих проверката на имота. Няма следи от взлом. Фалшива тревога.

— Прието — отвърна телефонистката. — Лека вечер.

Охранителката закопча радиостанцията на колана си и тръгна обратно. Бързаше да се върне в топлата си кола. В този момент обаче вниманието й привлече нещо, което по-рано й беше убягнало — точица синкава светлина, която идваше от задната страна на къщата.

Озадачена, тя се приближи и откри източника й — полукръгло прозорче, очевидно сутерен. От вътрешната страна стъклото бе покрито с плътна боя. „Може би фотоателие?“ Синкавото сияние се излъчваше през едно петънце, където боята беше започнала да се олющва.

Жената приклекна и се опита да надникне вътре, ала не видя нищо. Почука по стъклото, чудеше се дали някой не работи долу.

— Има ли някой? — извика охранителката.

Не получи отговор, но докато чукаше по стъклото, от него се отлюспи още малко боя. Тя се наведе, почти опря лице в прозорчето и огледа сутерена. И й се прииска да не го е правила.

„Какво е това, за бога!“

Вцепенена, служителката от „Прифърд Секюрити“ остана приклекнала още няколко секунди, ужасено вторачена в сцената долу. Накрая слепешката посегна с треперещата си ръка към радиостанцията на колана си.

Не успя дори да я докосне.

В тила й с пращене се забиха двата остри върха на електрошок и разкъсваща болка прониза тялото й. Мускулите й се свиха и тя политна напред, неспособна дори да затвори очи, преди лицето й да се блъсне в студената пръст.

Тази нощ не завързваха очите на Уорън Белами за пръв път. Като всички свои братя, и той беше носил своите ритуални „наочници“ по време на издигането си в горните ешелони на масонството. Това обаче се случваше сред верни приятели. Сега бе различно. Тези мъже с груби ръце го завързаха, поставиха чувал на главата му и в момента го водеха между библиотечните стелажи.

Агентите бяха заплашили Белами с физическа разправа, настояваха да им издаде местонахождението на Робърт Лангдън. Той знаеше, че старческото му тяло няма да понесе насилието, и затова побърза да излъже.

— Лангдън изобщо не слезе тук с мен! — задъхано произнесе той. — Казах му да се качи на балкона и да се скрие зад статуята на Мойсей, обаче не знам къде е сега! — Тази версия очевидно им се стори убедителна, защото двама от агентите се втурнаха към читалнята. С него останаха другите двама.

Утешаваше го единствено това, че Лангдън и Катрин ще отнесат пирамидата на сигурно място. С професора скоро щеше да се свърже човек, който можеше да им осигури убежище. „Довери му се“. Онзи, на когото се беше обадил Белами, знаеше много за Масонската пирамида и нейната тайна — местонахождението на вито стълбище, водещо към подземното скривалище на могъща древна мъдрост, погребана много отдавна. Архитектът на Капитолия най-после успя да го открие, докато бягаха от читалнята, и знаеше, че краткият му есемес ще бъде разбран напълно.

Сега, докато крачеше в абсолютен мрак, Белами си представи каменната пирамида и златния пирамидион в чантата на Лангдън. „Минаха много години, откакто тези две части не са били на едно и също място“.

Никога нямаше да забрави онази мъчителна нощ. „Първата от много такива за Питър“. Поканиха архитекта в имението в Потомак на осемнайсетия рожден ден на Закари. Макар и опърничаво дете, Закари беше потомък на Соломон и семейната традиция повеляваше на този ден да получи наследството си. Белами бе сред най-близките приятели на Питър и негов верен масонски брат, затова щеше да присъства като свидетел. Ала Питър не го беше поканил да присъства само на прехвърлянето на парите. Тази вечер залозите бяха много по-големи.