Дан Браун - Изгубеният символ

След преживяванията си в Рим и Париж Лангдън наистина получаваше постоянен поток от молби за помощ при разшифроването на едни от най-известните неразчетени текстове в историята — Фестоския диск, Шифъра на Дорабела, загадъчния Ръкопис на Войнич.

Сато прокара показалец по надписа.

— Можете ли да ми обясните значението на тези картинки?

„Това не са картинки — помисли си Робърт. — А символи“. Веднага беше познал езика — шифър от XVII век. Лесно можеше да го разчете.

— Тази пирамида е частна собственост на Питър, госпожо директор — обзет от колебание, отвърна той.

— Частна или не, ако този шифър наистина е причината да ви доведат във Вашингтон, не ви давам възможност за избор. Искам да знам какво пише тук.

Блекберито й сигнализира високо. Сато го измъкна от джоба си и няколко секунди чете полученото съобщение. Лангдън се удиви, че вътрешната безжична мрежа на Капитолия действа толкова дълбоко под земята.

Накрая тя изсумтя, повдигна вежди и изгледа учения някак странно. После се обърна към шефа на охраната.

— Началник Андерсън? Може ли да разменим две думи насаме?

Даде му знак да я последва и двамата изчезнаха в мастиленочерния коридор. Лангдън остана сам на мъждукащата светлина на свещта в Стаята за размисъл на Питър.

Началник Андерсън се питаше кога най-после тази нощ ще свърши. „Отрязана ръка в моята Ротонда? Светилище на смъртта в моя сутерен? Странен надпис, издълбан върху каменна пирамида?“ Мачът на Редскинс, кой знае защо, вече не му се струваше важен.

Когато последва Сато в мрака на коридора, той включи фенера. Лъчът беше слаб, но по-добре от нищо. Японката се отдалечи на няколко метра от вратата, така че Лангдън да не ги вижда, и прошепна:

— Погледнете.

И му подаде блекберито си.

Андерсън го взе и с присвити очи се втренчи в осветения дисплей. На него се виждаше черно-бяло изображение — рентгеновата снимка на чантата на Лангдън. Както при всички рентгенови снимки, обектите с най-голяма плътност излизаха най-ярко бели. Един самотен предмет засенчваше всичко друго в чантата. Очевидно изключително плътен, той сияеше като ослепителен диамант в тъмната бъркотия разнородни вещи. Формата му не можеше да се сбърка с нищо.

„И го е носил цяла вечер със себе си?“ Андерсън изненадано погледна Сато.

— Защо Лангдън не спомена нищо за това?

— Адски основателен въпрос — шепнешком отговори тя.

— Формата… не може да е съвпадение.

— Да — вече гневно заяви директорката. — Според мен не може.

Тихо изшумоляване в коридора привлече вниманието на Андерсън, той се сепна и насочи фенера натам. Гаснещият лъч показа само пуст тунел и отворени врати от двете страни.

— Хей? — извика началникът. — Има ли някой?

Тишина.

Сато го изгледа странно. Очевидно не беше чула нищо.

Андерсън продължи да се вслушва още няколко секунди, после поклати глава. „Трябва да се махна оттук“.

Останал сам в осветената от свещта стая, Лангдън прокара пръсти по острите ръбове на издълбаните знаци. Изгаряше от любопитство да узнае какво е написано и все пак не искаше да нарушава личното пространство на Питър Соломон — и без това вече достатъчно го бяха накърнили. „И защо онзи побъркан изобщо се интересува от пирамидката?“

— Имаме проблем, професор Лангдън — високо се разнесе зад него гласът на Сато. — Току-що получих нова информация и ми писна от вашите лъжи.

Той се обърна и видя директорката на СЗС да влиза в стаята с блек бери в ръка и мятащи мълнии очи. Слисан, Робърт погледна за помощ Андерсън, ала началникът стоеше на стража пред вратата и лицето му не изразяваше съчувствие. Японката спря пред Лангдън и едва не навря блекберито в лицето му.

Озадачен, той погледна дисплея, който показваше черно-бяла снимка, напомняща призрачен негатив. На нея се виждаше хаос от предмети, един от които — изключително ярък. Макар да стоеше накриво и да не беше в центъра, най-ярката форма очевидно представляваше малка пирамида с остър връх.

„Миниатюрна пирамида?“ Лангдън погледна Сато.

— Какво е това?

Въпросът като че ли само я разяри още повече.

— И се преструвате, че не знаете, а?!

— Нищо не се преструвам! — избухна Робърт. — Никога през живота си не съм виждал това нещо!

— Глупости! — изсумтя жената и гласът й разцепи влажния въздух. — Цяла вечер го носите в чантата си!

— Аз… — Лангдън млъкна и бавно плъзна очи към чантата на рамото си. После отново ги вдигна към блекберито. „Боже мой… пакетчето!“ Вгледа се по-внимателно. И го видя. Призрачен куб, обгръщащ пирамидата. Изумен, професорът разбра, че това е рентгенова снимка на чантата му… и на тайнственото пакетче на Питър. Кубът всъщност беше кутия… съдържаща миниатюрна пирамида.