Дан Браун - Изгубеният символ

— И откъде знаете с такава точност?

Той отговори твърдо на погледа й.

— Човешката ръка с такива знаци на върховете на пръстите е много древен образ. Известен е като Ръката на тайните.

Андерсън го изгледа невярващо.

— Това нещо даже си има име?!

— Това е един от най-тайните образи в древния свят.

Директорката на СЗС килна глава.

— Тогава може ли да попитам какво прави това нещо насред вашингтонския Капитолий, по дяволите?

На Лангдън му се прииска да се събуди от този кошмар.

— По традиция, госпожо, този образ се използва като покана.

— Покана… за какво?

Той сведе поглед към символите върху отрязаната ръка на приятеля си.

— Векове наред Ръката на тайните е служила като мистична призовка. По същество това е покана за получаване на скрити знания — тайна мъдрост, известна само на малоброен елит.

Сато скръсти тънките си ръце и се вторачи в него с мастиленочерните си очи.

— Е, професор Лангдън, за човек, който твърди, че си няма и представа защо е тук… засега се справяте доста добре.

Катрин Соломон облече бялата си престилка и започна обичайния си ритуал, както при всяко свое идване в лабораторията — нейните „визитации“, както ги наричаше брат й.

Като нервен родител, наглеждащ спящо бебе, тя надникна в машинното отделение. Водородната горивна клетка работеше равномерно. Всички допълнителни резервоари лежаха стабилно върху стойката си.

Катрин продължи по коридора към залата за съхранение на информация. Както винаги, двете холографски устройства спокойно бръмчаха в отсека с контролирана температура. „Всичките ми проучвания“, помисли си тя, загледана през осемсантиметровото противоударно стъкло. За разлика от големите си колкото хладилник предшественици, холографските запаметяващи устройства повече приличаха на лъскави стереоуредби, поставени върху стълбовидни пиедестали.

Двата холографски диска в лабораторията бяха синхронизирани и абсолютно еднакви. Те служеха за подсигуряване и пазеха идентични копия на работата й. Повечето правила за съхраняване на информация препоръчваха допълнителна подсигуряваща система на друго място в случай на земетресение, пожар или кражба, но Катрин и Питър се бяха разбрали, че запазването на тайната е от първостепенна важност. Щом тази информация напуснеше сградата, за да бъде съхранена във външен сървър, вече не можеха да са сигурни, че ще остане конфиденциална.

Останала доволна, че всичко е наред, тя тръгна обратно по коридора. Докато завиваше зад ъгъла обаче, забеляза нещо неочаквано в отсрещния край на лабораторията. „Какво е това, за бога?“ От цялото оборудване се отразяваше приглушено сияние. Катрин припряно отиде да погледне и с изненада установи, че иззад плексигласовата стена на контролната зала прониква светлина.

„Дошъл е“. Тя се втурна нататък, стигна до вратата на залата и рязко я отвори.

— Питър!

Пълната жена, която седеше на терминала, подскочи.

— Господи, Катрин! Уплаши ме!

Триш Дън, единственият друг човек, когото братът и сестрата допускаха тук, беше метасистемен анализатор и рядко работеше през уикенда. Двайсет и шест годишната червенокоса специалистка по моделиране на данни беше подписала декларация за неразгласяване на информация, достойна за КГБ. Тази вечер явно работеше на плазмената стена, грамаден плосък екран, който приличаше на монитор от центъра за контрол на полетите на НАСА.

— Извинявай — каза Триш. — Не знаех, че вече си дошла. Опитвах се да приключа, преди с брат ти да се появите.

— Разговаряла ли си с него? Закъснява и не отговаря на телефона си.

Младата жена поклати глава.

— Басирам се, че още се чуди как се работи с оня нов айфон, дето му го подари.

Катрин оцени чувството й за хумор; самото присъствие на Триш й даде една идея.

— Всъщност се радвам, че си тук. Навярно ще можеш да ми помогнеш за нещо, ако не възразяваш.

— Каквото и да е, сигурна съм, че е по-интересно от футбола.

Катрин дълбоко си пое дъх, за да успокои мислите си.

— Не знам точно как да го обясня, но днес чух една необикновена история…

Триш Дън не знаеше каква история е чула Катрин Соломон, ала очевидно страшно я беше разстроила. Обикновено спокойните сиви очи на шефката й изглеждаха разтревожени и от влизането си в помещението три пъти бе отмятала кичури коса зад ушите си — нервен „признак“, както му казваше Триш. „Блестяща изследователка. Слаба покерджийка“.