Дан Браун - Изгубеният символ

— Изглежда много могъщо средство.

Триш посочи голямата си къща.

— И властите смятат така.

Сивите очи на Катрин се спряха върху нейните.

— Триш, може ли да те попитам за моралната дилема, която поставя работата ти?

— Какво имаш предвид?

— Ти си създала софтуер, с който лесно може да се злоупотреби. Онзи, който го притежава, има достъп до деликатна информация, която не е на разположение на всеки. Никакви колебания ли не изпитваше, докато го разработваше?

— Категорично не. — Триш даже не мигна. — Моят софтуер не се различава от… да речем, авиосимулатор. Някои потребители ще изберат мисии за оказване на помощ на изостанали страни. Други ще блъскат пътнически самолети в небостъргачи. Знанието е средство и като всички средства, резултатът от него е в ръцете на потребителя.

Катрин се отпусна назад на стола си. Беше впечатлена.

— Тогава ще ти задам един хипотетичен въпрос.

Триш изведнъж усети, че разговорът им току-що се е превърнал в интервю за постъпване на работа.

По-възрастната жена се наведе, вдигна една песъчинка от верандата и протегна ръка, за да я покаже на събеседничката си.

— Струва ми се, че работата ти върху метасистемите по същество ти позволява да изчислиш тежестта на цял плаж… като претегляш песъчинка по песъчинка.

— Да, общо взето е вярно.

— Както знаеш, тази песъчинка има маса. Много малка маса, но има.

Триш кимна.

— И понеже тази песъчинка има маса, следователно има привличане. То също е прекалено слабо, за да се усети, но го има.

— Така е.

— Ако вземем трилиони такива песъчинки и ги оставим да се привличат помежду си, за да образуват… да речем, луната, тяхното общо привличане ще е достатъчно, за да местят цели океани и да насочват приливите и отливите насам-натам по нашата планета.

Триш нямаше представа накъде води всичко това, но чутото й допадаше.

— Да вземем един хипотетичен пример. — Катрин хвърли песъчинката. — Да допуснем, че мисълта… всяка мъничка идея, която се появява в ума… всъщност има маса. Да допуснем, че мисълта е реално съществуващо нещо и масата й може да се измери. Тя ще е съвсем малка, разбира се, но въпреки това ще я има. Какво ще означава това?

— Чисто хипотетично ли? Ами, очевидно… ако има маса, мисълта има и притегляне и може да привлича нещата към себе си.

Катрин се усмихна.

— Бива си те. А сега направи една крачка нататък. Какво ще се случи, ако много хора започнат да се фокусират върху една и съща мисъл? Всички проявления на тази еднаква мисъл ще започнат да се сливат в едно и общата маса на мисълта ще започне да расте. И следователно ще се усилва и притеглянето й.

— Ясно.

— Което означава… че ако достатъчно голям брой хора започнат да си мислят едно и също нещо, силата на привличане на тази мисъл ще стане осезаема… и реална. — Катрин й намигна. — И въздействието й върху нашия физически свят ще може да се измери.

Директор Иноуе Сато стоеше със скръстени ръце и скептично се взираше в Лангдън.

— Казал ви е, че иска да отключите древен портал, така ли? И какво да правя сега с тази информация, професор Лангдън?

Робърт безсилно сви рамене. Пак му призляваше и се опитваше да не гледа надолу към отрязаната ръка на приятеля си.

— Повторих ви точно какво ми каза той. Древен портал… скрит някъде в тази сграда. Отговорих му, че не знам за никакъв портал.

— Тогава защо смята, че тъкмо вие можете да го намерите?

— Явно е луд. — „Каза, че Питър ще посочи пътя“. Лангдън хвърли поглед към изпънатия пръст на Соломон и отново изпита отвращение от садистичната игра на думи на неговия похитител. „Питър ще посочи пътя“. Вече беше позволил на очите си да проследят посоката на сочещия пръст — нагоре към купола. „Портал? Там горе? Безумие“. — Никой друг освен мъжа, който ми се обади, не знаеше, че тази вечер идвам в Капитолия, тъй че онзи, който ви е информирал, че съм тук, е вашият човек. Съветвам ви да…

— Откъде съм получила информацията не е ваш проблем — рязко го прекъсна Сато. — В момента основният ми приоритет е да си сътруднича с този човек и разполагам със сведение, че единствено вие можете да му дадете каквото иска.

— А пък моят основен приоритет е да намеря приятеля си — ядоса се Лангдън.

Директорката дълбоко си пое дъх. Търпението й явно се изчерпваше.

— Ако искаме да намерим господин Соломон, имаме само един начин, професор Лангдън — да започнем да си сътрудничим с единствения човек, който, изглежда, знае къде се намира той. — Тя си погледна часовника. — Времето ни е ограничено. Уверявам ви, че се налага бързо да изпълним исканията му.