Дан Браун - Изгубеният символ

Началникът на охраната приклекна до ръката. Наглед бе на шейсетинагодишен мъж. Пръстенът беше с някакъв декоративен печат с двуглава птица и числото 33. Не му бе познат. Вниманието му обаче привлякоха миниатюрните татуировки на върховете на палеца и показалеца.

„Изродщина“.

— Господин началник? — Един от охранителите припряно се приближи и му подаде телефон. — Търсят ви. Току-що прехвърлиха обаждането от централата.

Андерсън го изгледа така, сякаш е полудял, и изсумтя:

— В момента имам работа.

Човекът беше пребледнял. Затисна джиесема с длан и прошепна:

— От ЦРУ.

Андерсън ахна. „В ЦРУ вече са научили?!“

— Обаждат се от тяхната Служба за сигурност.

Шефът на охраната се вцепени. „Мамка му!“ Смутено погледна телефона в ръката на подчинения си.

В огромния вашингтонски океан от разузнавателни институции Службата за сигурност на ЦРУ представляваше нещо като Бермудски триъгълник — тайнствена и коварна зона, от която по възможност се пазеха всички, запознати със съществуването й. СЗС привидно беше създадена временно с една-единствена странна цел — да шпионира самото ЦРУ. Подобно на могъщ вътрешен отдел, СЗС следеше всички служители на Управлението за незаконни дейности: например злоупотреба със средства, продажба на тайни, кражба на секретни технологии и прилагане на забранени методи за мъчение.

„Архишпионинът сред шпионите в Америка“.

СЗС разполагаше с картбланш по всички въпроси, засягащи националната сигурност, и имаше дълги и могъщи ръце. Андерсън си нямаше представа защо се интересуват от инцидента в Капитолия, нито как са научили толкова скоро. Но пък се говореше, че СЗС има очи навсякъде. Спокойно можеше и да получават директен сигнал от неговите видеокамери. Този случай по никакъв начин не би трябвало да влиза в задълженията на Службата, но пък моментът на обаждането бе прекалено голямо съвпадение, за да се отнася за нещо друго освен за отрязаната ръка.

— Господин началник? — Охранителят му подаваше телефона като горещ картоф. — Трябва да отговорите веднага. Обажда се… — Той млъкна и безмълвно произнесе двете срички: — СА-ТО.

Андерсън го изгледа с присвити очи. „Сигурно се майтапиш. — Усети, че дланите му се изпотяват. — Сато лично да се занимава с това?!“

Повелителката на Службата за сигурност, директор Иноуе Сато, беше легенда в разузнавателните среди. Родена зад оградата на създаден след Пърл Харбър концентрационен лагер за японци в Мансанар, щата Калифорния, тя така и не бе забравила ужасите на войната и рисковете от недостатъчно развитото военно разузнаване. Издигнала се до един от най-секретните и могъщи постове в американската разузнавателна система, Сато се беше доказала като безкомпромисна патриотка и страховит враг за всеки, който се изправи насреща й. Рядко я виждаха, ала всички се бояха от нея — директорката на СЗС пореше дълбоките води на ЦРУ като морско чудовище, изплуващо само за да погълне плячката си.

Андерсън само веднъж се беше срещал лице в лице с нея и споменът за студените й черни очи му стигаше, за да се радва, че ще води разговора по телефона.

Взе джиесема и го вдигна към ухото си.

— Директор Сато — колкото може по-дружелюбно каза шефът на капитолийската охрана. — Тук началник Андерсън. С какво мога…

— Във вашата сграда се намира един човек, с когото трябва да разговарям незабавно. — Гласът на директорката на СЗС не можеше да се сбърка с никой друг — като едър пясък, стържещ по черна дъска. След операция от рак на гърлото Сато имаше изключително дразнеща интонация, която вървеше в комплект с отвратителен белег на шията. — Искам веднага да го откриете.

„Това ли е всичко? Иска да й потърся някого, така ли?“ Андерсън изведнъж се обнадежди, че моментът на обаждането може би все пак е чисто съвпадение.

— Кого търсите?

— Казва се Робърт Лангдън. Смятам, че в момента се намира във вашата сграда.

„Лангдън ли?“ Името му звучеше смътно познато, ала не можеше да си спомни откъде. Зачуди се дали Сато знае за ръката.

— Точно сега съм в Ротондата, но тук има някакви туристи… изчакайте. — Той отпусна джиесема и извика към групата: — Ей, хора, някой от вас да се казва Лангдън?

След кратко мълчание откъм туристите се чу дълбок глас:

— Да, аз съм Робърт Лангдън.

„Сато знае всичко“. Андерсън проточи шия в опит да види кой се е обадил.

От групата се отдели същият мъж, който преди малко се бе опитвал да се добере до него. Изглеждаше измъчен… и някак си познат.