Дан Браун - Изгубеният символ

— Още много ли има? — Кадифената превръзка бе подгизнала от пот.

— Не. Всъщност само още няколко крачки. През още една врата. Сега ще я отворя.

Соломон го пусна и Лангдън се олюля. Протегна ръка, за да се хване за нещо, и Питър бързо се върна при него. Пред тях изтътна тежка автоматична врата. Възрастният масон го хвана за ръка и продължиха пътя си.

— Насам.

Прекрачиха поредния праг и вратата с плъзгане се затвори зад тях.

Тишина. Студ.

Робърт веднага усети, че това място, каквото и да е то, няма нищо общо със света от другата страна на тежките врати. Усоен студен въздух, като в гроб. Гласовете им звучаха глухо в тясното пространство. Обзе го ирационален пристъп на клаустрофобия.

— Още няколко крачки. — След като завиха на някакъв ъгъл, Соломон го накара да спре. — Свали си превръзката.

Лангдън рязко смъкна кадифената превръзка. Огледа се, за да види къде е, но не се виждаше нищо. Разтърка очи. Нищо.

— Питър, тук е пълен мрак!

— Да, знам. Протегни ръце напред. Има парапет. Хвани се за него.

Професорът заопипва в тъмното и откри железен парапет.

— Сега гледай. — Чу, че Питър шумоли, с нещо, и внезапно мощен лъч прониза чернотата. Преди Лангдън да успее да се ориентира, Соломон вдигна фенера над парапета и насочи лъча право надолу.

Пред очите на Робърт изведнъж се появи бездънна шахта… безкрайно вито стълбище, което потъваше дълбоко в земята. „Боже мой!“ Коленете му едва не се подгънаха и той се вкопчи в парапета. Стълбището имаше традиционната форма на правоъгълна спирала и той преброи поне трийсет площадки, преди лъчът на фенера постепенно да се изгуби в далечината. „Та аз дори не виждам дъното!“

— Питър… — заекна Лангдън. — Какво е това място?

— След малко ще те заведа до долу, но преди това искам да видиш още нещо.

Прекалено замаян, за да протестира, той остави Соломон да го заведе в отсрещния край на странното малко помещение. Масонът насочваше лъча на фенера към изтъркания каменен под пред краката им и Лангдън не можеше да придобие представа за пространството наоколо… само усещаше, че е тясно.

„Малка каменна стая“.

Стигнаха до стената, в която беше вграден стъклен правоъгълник. Робърт предположи, че е прозорец към съседно помещение, но от мястото си виждаше само мрак от другата страна на стъклото.

— Иди да погледнеш — каза Питър.

— Какво има там? — За миг ученият си спомни Стаята за размисъл в подсутерена на Капитолия. Тогава си бе помислил, че там може да има портал към някаква гигантска подземна пещера.

— Просто погледни, Робърт. — Соломон го побутна напред. — И се приготви, защото гледката ще те смае.

Без да има представа какво да очаква, Лангдън се насочи към стъклото. В този момент Питър угаси фенера и стаичката потъна в абсолютна тъмнина.

Докато зрението му се приспособяваше, професорът заопипва пред себе си; ръцете му докоснаха стъклото и той доближи лице до него.

Оттатък все още имаше само чернота.

Той се наведе още по-близо… и притисна лице към гладката повърхност…

И го видя.

Вълната изумление и объркване, която го заля, завъртя вътрешния му компас наопаки. Едва не политна назад, докато умът му се опитваше да приеме разкрилата се пред него абсолютно неочаквана гледка. И в най-невероятните си фантазии Робърт Лангдън никога не би могъл да се досети какво има от другата страна на стъклото.

Пред очите му сияеше нещо възхитително.

Там, в мрака, като диамант блестеше ослепителнобял камък.

Сега разбираше всичко — бариерата на идване… охраната на главния вход… тежката метална врата… автоматичните врати, които се отваряха и затваряха… тежестта в стомаха… шемета в главата… а сега и тази стаичка.

— Робърт — прошепна зад него Питър, — за да видиш светлината, понякога е нужно само да смениш гледната точка.

Онемял, Лангдън се взираше през прозореца. Погледът му прорязваше нощната тъма, прекосяваше близо два километра празно пространство… спускаше се надолу… още по-надолу… през мрака… за да стигне до ярко осветения строг бял купол на вашингтонския Капитолий.

Никога не беше виждал Капитолия от такава перспектива, от близо сто и седемдесет метра височина — или точно 555 стъпки, в древната мерна единица — на върха на най-големия египетски обелиск в Америка. Тази нощ, за пръв път в живота си, той се бе изкачил с асансьора до малката наблюдателница… на върха на Монумента на Вашингтон.

Робърт Лангдън стоеше пред стъкления прозорец, хипнотизиран от онова, което се разкриваше пред очите му. Без да подозира, се беше издигнал на огромна височина и сега се възхищаваше на една от най-великолепните гледки, които бе виждал.