Дан Браун - Изгубеният символ

Катрин започваше да разбира предимствата на Модул 5. Тъй като работата й до голяма степен се фокусираше върху количественото измерване на доскоро неизвестни енергийни полета, експериментите й трябваше да се провеждат в среда, изолирана от външни излъчвания или „бял шум“, включително толкова недоловими смущения като „мозъчната радиация“ и „мисловните емисии“, генерирани от намиращи се наблизо хора. По тази причина университетските кампуси и болничните лаборатории не бяха подходящи, но усамотеният модул в ЦПСМ не можеше да е по-удобен за тази цел.

— Да идем да поразгледаме — каза брат й и потъна в безкрайния мрак. — Просто върви след мен.

Тя остана на прага. „Над сто метра в пълна тъмнина?“ Искаше й се да предложи да използват фенерче, ала Питър вече беше изчезнал в бездната.

— Питър? — извика Катрин.

— Просто повярвай — отвърна той. Гласът му вече заглъхваше. — Ще намериш пътя. Довери ми се.

— Шегува се, нали? — Направи няколко крачки навътре и сърцето й бясно се разтуптя. Опита се да се вторачи в мрака.

— Не виждам нищичко!

Изведнъж стоманената врата изсвистя, затръшна се зад гърба й и всичко потъна в пълен мрак. Отникъде не проникваше светлина.

— Питър?

Мълчание.

„Ще намериш пътя. Довери ми се“.

Тя колебливо запристъпва напред.

„Просто да повярвам? — Не виждаше даже дланта си, вдигната точно пред лицето й. Продължи да се движи, но след няколко секунди окончателно се изгуби. — Къде отивам?“

Това се случи преди три години.

Сега, докато спираше пред същата тежка метална врата, Катрин осъзнаваше колко дълъг път е изминала от онази първа вечер. Лабораторията, наречена Кубът, се превърна в неин дом, нейно убежище в недрата на Модул 5. Точно както предвиждаше брат й, тогава — а впоследствие и всеки ден — тя намери пътя си в мрака благодарение на находчиво простата насочваща система, която Питър я беше оставил да открие сама.

Нещо повече, беше се изпълнило и другото му предсказание — експериментите й бяха дали смайващи резултати, особено през последната половин година, открития, които изцяло щяха да променят парадигмите на мислене. Катрин и брат й се бяха разбрали да ги пазят в пълна тайна, докато значението им не стане по-ясно. Тя обаче знаеше, че някой ден, съвсем скоро, ще публикува едни от най-знаменателните научни открития в човешката история.

„Секретна лаборатория в таен музей“ — помисли си Катрин и пъхна електронния ключ в слота на Модул 5. Клавиатурата светна и тя въведе ПИН кода си.

Стоманената врата се отвори със свистене.

Познатият глух стон беше придружен от все същата вълна студен въздух. Както винаги, Катрин усети, че пулсът й се ускорява.

„Най-странният път на света“.

Катрин Соломон си погледна часовника и влезе в бездната. Тази вечер обаче вътре я последва една тревожна мисъл. „Къде е Питър?“

Началникът на охраната на Капитолия Трент Андерсън ръководеше охраната в комплекса повече от десет години. Як широкоплещест мъж с грубо издялано лице и рижа коса, той се подстригваше късо, което му придаваше вид на военен командир. Носеше пистолета си така, че да се вижда, като предупреждение за всеки, проявил глупостта да оспори границите на правомощията му.

Андерсън прекарваше по-голямата част от времето си в свръхмодерния контролен център в сутерена на Капитолия, откъдето координираше своята малка армия. Там командваше група оператори, които следяха видеомониторите, компютрите и телефонната централа, осигуряваща му връзка с многобройните му подопечни охранители.

Тази вечер беше необичайно тихо и Андерсън бе доволен. Надяваше се да хване малко от мача на Редскинс на плоскоекранния телевизор в кабинета си. Играта тъкмо започваше, когато интеркомът сигнализира.

— Господин началник?

Той изпъшка и без да откъсва очи от екрана, натисна бутона.

— Да.

— В Ротондата става някаква бъркотия. Пратих полицаи, но мисля, че трябва да погледнете.

— Ясно. — Андерсън влезе в нервния център на охраната на Капитолия, компактно, просто обзаведено помещение, натъпкано с компютърни монитори. — Какво има?

Техникът тъкмо зареждаше дигитален видеоклип.

— Камерата на източния балкон на Ротондата. Отпреди двайсет секунди. — И пусна клипа.

Андерсън гледаше над рамото му.

Днес Ротондата почти пустееше, имаше само неколцина туристи. Опитното око на началника незабавно се насочи към единствения човек, който беше сам и се движеше по-бързо от всички други. Бръсната глава. Зелено войнишко яке. Наранена ръка, висяща на превръзка. Прегърбена поза. Говореше по джиесем.