Дан Браун - Изгубеният символ

Макар да знаеше, че по трагично стечение на обстоятелствата тази нощ в залата има и трети член на семейство Соломон. Трупът върху олтара пак привлече погледа й и Катрин потрепери и се помъчи да прогони спомена за снимките, които беше видяла.

Извърна очи и видя, че Робърт Лангдън я наблюдава. Лицето му изразяваше състрадание, дълбоко и човешко, сякаш той някак си знаеше точно какво си мисли Катрин.

„Питър знае“. Изпита странна смесица от емоции — облекчение, съчувствие, отчаяние. Усещаше, че тялото на брат й се разтърсва като на дете. Никога не го бе виждала в такова състояние.

— Просто се успокой — промълви тя. — Всичко е наред. Просто се успокой.

Питър се тресеше още по-силно. Катрин отново го прегърна и го загали по главата.

— Питър, ти винаги си бил силният… винаги можех да разчитам на теб. Но сега ти можеш да разчиташ на мен. Всичко е наред. При теб съм.

Тя нежно наведе главата му към рамото си… и великият Питър Соломон зарида в обятията й.

Директор Сато се отдалечи настрани, за да отговори на телефона.

Обаждаше се Нола Кей. Като никога с добра новина.

— Все още няма признаци файлът да се разпространява, госпожо директор — обнадеждено съобщи тя. — Сигурна съм, че иначе вече щеше да има нещо. Явно сте го спрели.

„Благодаря ти, Нола — помисли японката и погледна лаптопа, който Лангдън беше видял да завършва изпращането. — Едва успяхме“.

По съвет на криптоаналитичката агентът, който претърсваше имението, бе проверил в кофите за боклук и бе открил опаковка от новозакупен клетъчен модем. След като знаеше точния номер на модела, Нола успя да установи съвместимите носители, честотната лента и разпределените изчислителни среди и така изолира най-вероятния възел за достъп — малък предавател на ъгъла на Шестнайсета улица и Коркоран, на три преки от Храма.

Бързо съобщи тази информация на Сато и докато хеликоптерът се спускаше към Дома на Храма, пилотът прелетя ниско над мястото и простреля възела с електромагнитен импулс — извади го от строя само секунди преди лаптопът да приключи изпращането на файла.

— Страхотна работа свърши тази нощ — похвали я директорката на СЗС. — А сега иди да поспиш. Заслужи си го.

— Благодаря, госпожо. — Нола се поколеба.

— Още нещо ли има?

По-младата жена помълча, очевидно обмисляше дали да й каже.

— Нищо, което да не може да почака до утре сутрин, госпожо. Лека нощ.

В тишината на една изискана баня на първия етаж в Дома на Храма Робърт Лангдън напълни мивката с топла вода и се погледна в огледалото. Дори на приглушената светлина изглеждаше така, както и се чувстваше — абсолютно изчерпан.

Чантата пак висеше на рамото му, вече много по-лека… Сега в нея имаше само малко лични вещи и смачканите записки за лекцията му. Той се усмихна. Идването му във Вашингтон, за да изнесе лекция, се беше оказало малко по-изтощително, отколкото бе очаквал.

Въпреки това имаше за какво да е благодарен.

„Питър е жив.

И записът не беше разпространен“.

Наплиска лицето си с вода и се поободри. Всичко продължаваше да е в мъгла, но адреналинът в тялото му най-после се разсейваше… и той отново се чувстваше самия себе си. След като си изсуши ръцете, Робърт погледна циферблата с Мики Маус.

„Господи, колко е късно!“

Излезе от банята и закрачи покрай извитата стена на Залата на честта — изящен дъговиден коридор, украсен с портрети на изтъкнати масони… президенти, филантропи, знаменитости и други влиятелни американци. Спря пред маслено платно на Хари Труман и се опита да си го представи по време на ритуалите и ученето, необходимо, за да станеш масон.

„Зад света, който виждаме всички, се крие още един. За всички нас“.

— Ти се измъкна — разнесе се глас зад него.

Лангдън се обърна.

Беше Катрин. Тази нощ бе преминала през ада, но изглеждаше неочаквано лъчезарна… някак си подмладена.

Робърт уморено й се усмихна.

— Как е той?

Катрин се приближи и топло го прегърна.

— Ще мога ли някога да ти се отблагодаря?

Професорът се засмя.

— Нали знаеш, че не съм направил нищо?

Тя дълго го притиска към себе си.

— Питър ще се оправи… — Пусна го и се вгледа дълбоко в очите му. — И той току-що ми каза нещо невероятно… нещо прекрасно. — Гласът й трепереше от нетърпение. — Трябва да го видя. Ще се върна скоро.

— Какво? Къде отиваш?

— Няма да се бавя. Питър иска да поговори с теб… насаме. Чака те в библиотеката.