Дан Браун - Изгубеният символ

Кой знае защо, лекото докосване на бащината му ръка сякаш го изгори като силен катализатор, задействащ химична реакция в тялото му. Неочаквано усети прилив на кипяща енергия, прииждаща във физическата му обвивка, като че ли всички клетки на тялото му започваха да се топят.

За миг изчезна цялата му земна болка.

„Преображението. Случва се“.

Виждам тялото си отгоре, купчина окървавена плът върху свещената гранитна плоча. Баща ми е коленичил зад мен и държи безжизнената ми глава с единствената си останала ръка.

Усещам прилив на ярост… и смут.

Сега не е момент за състрадание… а за мъст, за преображение… и все пак баща ми отказва да се поддаде, отказва да изпълни ролята си, отказва да излее мъката и гнева си през острието на ножа и да го забие в сърцето ми.

Впримчен съм тук… завързан за земната си обвивка.

Баща ми нежно прокарва мека длан по лицето ми и затваря помътняващите ми очи.

Усещам, че съм свободен.

Около мен се материализира развяващ се воал, става плътен и забулва светлината, скрива света от очите ми. Изведнъж времето ускорява ход и аз потъвам в бездна, по-тъмна, отколкото съм предполагал, че е възможно. Тук, в голата празнота, чувам шепот… усещам събираща се сила. Тя расте с поразителна бързина и ме заобикаля. Злокобна и могъща. Тъмна и всевластна.

Не съм сам.

Това е моят триумф, грандиозното ми посрещане. И все пак, кой знае защо, не съм изпълнен с радост, а с безкраен страх.

Изобщо не е както очаквах.

Силата кипи, обгръща ме с поразяващото си могъщество, заплашва да ме разкъса на парчета. Изведнъж чернотата се сгъстява в огромен праисторически звяр, който се изправя на задни крака пред мен.

Стоя пред всички тъмни души, които са си отишли преди мен.

Крещя от безграничен ужас… докато мракът ме поглъща цял.

Колин Галауей усети странна промяна във въздуха на Националната катедрала. Не беше сигурен защо, но сякаш изчезваше призрачна сянка… сякаш се вдигаше огромна тежест… далечна и все пак присъстваща.

Сам на бюрото си, той бе потънал в дълбок размисъл. Не знаеше колко минути са изтекли, когато телефонът му иззвъня. Обаждаше се Уорън Белами.

— Питър е жив — каза неговият масонски брат. — Току-що научих. Знаех, че ще искаш да ти съобщя веднага. Той ще се оправи.

— Слава богу — въздъхна деканът. — Къде е?

Архитектът му разказа невероятната история за случилото се, след като бяха напуснали Катидръл Колидж.

— Всички сте добре, нали?

— Възстановяваме се, да — отвърна Белами. — Обаче има един проблеми — Той замълча.

— Да?

— Масонската пирамида… Струва ми се, че Лангдън е разчел символите.

Галауей не можеше да не се усмихне. Това, кой знае защо, не го изненадваше.

— Кажи ми, Лангдън откри ли дали пирамидата изпълнява своето обещание? Дали разкрива онова, което се твърди в легендата?

— Още не знам.

„Ще го разкрие“ — помисли духовникът.

— Трябва да си почиваш.

— Ти също.

„Не, аз трябва да се моля“.

Вратата на асансьора се отвори.

Залата на Храма беше ярко осветена.

Катрин Соломон все още чувстваше краката си като гумени, но бързаше да намери брат си. Първото, което усети, беше, че е студено и мирише на тамян. А гледката, която я посрещна, я накара да се закове на място.

На нисък каменен олтар в центъра на разкошната зала лежеше окървавен татуиран труп, надупчен от счупени стъкла. През зейналия отвор на високия таван се виждаше небето.

„Боже мой!“ Катрин затърси с поглед брат си. Откри го в отсрещния край на помещението — за него се грижеше медик, докато самият той разговаряше с Лангдън и директор Сато.

— Питър! — извика тя и се затича към него. — Питър!

Брат й вдигна поглед и на лицето му се изписа облекчение. Изправи се и тръгна към нея. Носеше обикновена бяла риза и тъмен панталон — някой навярно му ги беше донесъл от кабинета му на долния етаж. Дясната му ръка висеше на превръзка и нежната им прегръдка бе неловка, ала Катрин не обърна внимание на това. Познато спокойствие я обгърна като пашкул, както винаги, дори в детството, когато батко й я утешаваше, притискаше я към себе си…

Двамата дълго мълчаха.

— Добре ли си? — накрая прошепна тя. — Искам да кажа… наистина? — Пусна го и погледна превързаната му дясна ръка. От очите й бликнаха сълзи. — Ужасно съжалявам…

Питър сви рамене, като че ли това нямаше значение.

— Тленна плът. Тялото не е вечно. Важното е, че ти си добре.

Безгрижният му отговор я трогна, припомни й всички причини да го обича. Тя го погали по главата, мислеше за нерушимите семейни връзки… за еднаквата кръв, която течеше във вените им.