Дан Браун - Изгубеният символ

През следващите шейсет секунди плиткото дишане на умиращия се ускоряваше, докато изведнъж, сякаш сам избрал момента, той просто изпусна сетния си дъх. Всичко спря.

Край.

Съпругата и служителката тихо се утешаваха една друга.

Не се случи нищо друго.

След няколко секунди Питър объркано погледна Катрин.

„Почакай малко“, помисли тя и му даде знак да продължи да наблюдава дигиталния дисплей на капсулата, който показваше телесното тегло на мъртвеца.

И тогава се случи.

Когато го видя, Питър се олюля и едва не падна от стола.

— Но… това… — Той смаяно покри устата си с длан. — Не мога…

Великият Питър Соломон рядко губеше дар слово. Катрин беше реагирала по същия начин първите няколко пъти, когато гледа записа.

Мигове след смъртта на стареца цифрите на везната изведнъж показаха по-малка стойност. Човекът бе станал по-лек незабавно след кончината си. Макар и минимална, промяната можеше да се измери… и смисълът на това откритие беше поразителен.

Катрин си спомняше, че първия път записа в лабораторния си бележник с трепереща ръка: „Изглежда съществува невидима «материя», която напуска човешкото тяло в момента на смъртта. Тя има измерима маса, която не се влияе от физически прегради. Трябва да приема, че се движи в измерение, което засега не мога да разбера“.

От смаяното лице на брат си разбираше, че смисълът на видяното му е ясен.

— Катрин… — заекна той, като премигваше със сивите си очи, сякаш за да се увери, че не сънува. — Мисля, че ти току-що претегли човешката душа.

Последва дълго мълчание.

Тя усещаше, че брат й се опитва да осмисли всички очевидни и удивителни последици от това откритие. „Ще отнеме време“. Ако сцената, на която току-що бяха станали свидетели, наистина означаваше това, което изглеждаше — тоест доказателство, че душата, съзнанието или жизнената сила може да напуска телесната си обвивка, — това откритие щеше да хвърли удивителна светлина върху безброй мистични въпроси: превъплъщение, космическо съзнание, преживявания на границата на смъртта, астрална проекция, дистанционно наблюдение, буден сън и така нататък, и така нататък. Медицинските списания изобилстваха на истории за починали на операционната маса пациенти, които виждали телата си отгоре и после били съживени.

Питър мълчеше. Беше се просълзил. Катрин го разбираше. И тя беше плакала. И двамата бяха изгубили любими същества и за всеки човек в това положение и най-малкият намек, че човешката душа продължава да съществува след смъртта, запалваше пламъчето на надеждата.

„Мисли си за Закари“, разбра тя, познаваше дълбоката тъга в очите на брат си. Питър години наред носеше бремето на отговорността за смъртта на сина си. Много пъти й бе казвал, че е направил най-страшната грешка в живота си, като е оставил Зак в затвора, и че никога няма да си го прости…

Стресна я затръшване на врата и Катрин рязко се върна в настоящето. Беше в подземието, вързана на студената каменна маса. Металната врата над рампата се беше затворила с трясък. Татуираният се връщаше. Чу го да влиза в една от стаите, да прави нещо там и после да продължава по коридора към нея. Буташе нещо… нещо тежко… на колела. Когато излезе на светло, тя го зяпна смаяно. Чудовището буташе човек на инвалидна количка.

Разумът й позна мъжа на количката. Емоционално обаче тя не можеше да приеме появилата се пред очите й гледка.

„Питър?“

Не знаеше дали да се радва, че брат й е жив… или да закрещи от ужас. Тялото на Питър беше обръснато. Гъстата му коса я нямаше, веждите също, и гладката му кожа лъщеше като намазана с мазнина. Носеше черна копринена роба. На мястото на дясната му ръка имаше чуканче, бинтовано в чиста превръзка. Измъчените му очи се насочиха към нея, изпълнени със съжаление и скръб.

— Питър!… — Гласът й секна.

Брат й се опита да каже нещо, но излязоха само приглушени гърлени звуци. Освен че беше вързан за количката, устата му бе запушена.

Татуираният протегна ръка и нежно погали бръснатата глава на Питър.

— Приготвих брат ти за голяма чест. Тази нощ той ще изиграе важна роля.

Цялото й тяло се вцепени. „Не…“

— С Питър засега излизаме, но реших, че ще искате да се сбогувате.

— Къде го водиш? — немощно попита Катрин.

Онзи се усмихна.

— С Питър трябва да идем на свещената планина. Там е скрито съкровището. Масонската пирамида посочи мястото. Твоят приятел Робърт Лангдън много ми помогна.

Катрин се вгледа в очите на брат си.