Дан Браун - Изгубеният символ

Малах проучи прочутото творение на Франклин, уникално подреждане на числата от 1 до 64, в което всеки ред, колона и диагонал даваха еднакъв магически сбор. „Тайната е скрита в квадрата осем на осем на Франклин“.

Той се усмихна. После, разтреперан от вълнение, вдигна каменната пирамида и я обърна, за да разгледа основата й.

Тези шейсет и четири символа трябваше да се подредят в различна последователност, определена от числата в магическия квадрат на Франклин. Въпреки че не си представяше как този хаос изведнъж ще придобие смисъл, Малах вярваше в древното обещание.

„Ordo ab’chao“.

С разтуптяно сърце, той извади един лист и бързо начерта квадрат с осем реда и осем колони. После започна да подрежда символите на новите им места. За негово удивление, квадратът почти незабавно започна да придобива смисъл.

„Ред от хаоса!“

Завърши дешифрирането и смаяно се вторачи в решението. Пред него се очерта строг силует. Хаотичният квадрат се беше преобразил… реорганизирал… и макар че не схващаше смисъла на цялото послание, той разбираше достатъчно… за да знае точно къде отива сега.

„Пирамидата сочи пътя“.

Квадратът сочеше към едно от великите мистични места. Невероятно, но Малах винаги си беше представял, че тъкмо там ще завърши пътя си.

„Съдба“.

Каменната маса студенееше под гърба на Катрин Соломон.

Ужасяващата сцена на смъртта на Робърт продължаваше да е пред очите й. Измъчваше я и съдбата на брат й. „И Питър ли е мъртъв?“ Странният нож на плота до нея не преставаше да й навява мисли за онова, което очаква и нея.

„Наистина ли идва краят?“

Странно, ненадейно си спомни за проучванията си… за ноетичната наука… и за последните поразителни резултати. „Всичко е изгубено… превърнато в пепел“. Никога нямаше да сподели със света нещата, които бе научила. Беше направила най-смайващото си откритие само преди няколко месеца и то можеше да промени представите на човечеството за смъртта. Мисълта за онзи експеримент… й носеше неочаквана утеха.

Като малка, Катрин Соломон често се чудеше дали има живот след смъртта. „Има ли рай? Какво става, когато умираме?“ Когато порасна, научните й занимания скоро пометоха фантастичните й представи за рай, ад и отвъдно. Идеята за „живот след смъртта“, трябваше да приеме тя, беше човешка измислица… приказка, целяща да смекчи страховитата истина, че всички сме смъртни.

„Или поне така си мислех…“

Преди година с брат й обсъждаха един от най-древните философски проблеми, съществуването на човешката душа, и по-специално въпроса дали човек притежава някакво съзнание, способно да оцелее извън тялото.

И двамата предполагаха, че такава човешка душа наистина съществува. Повечето древни философии бяха единодушни. В будизма и браманизма се говореше за метапсихозис — превъплъщаване на душата в ново тяло след смъртта. Платониците определяха тялото като „затвор“, от който душата избягва, а стоиците я наричаха „апоспазма ту теу“, „частица от Бог“, и вярваха, че Бог си я връща след смъртта.

Идеята за съществуването на човешката душа, с известно разочарование отбеляза Катрин, навярно никога нямаше да се докаже научно. Категорично да установиш, че съзнанието оцелява извън тялото след смъртта, й се струваше все едно да издишаш цигарен дим и да се надяваш, че ще го откриеш след години.

След този разговор й хрумна странна идея. Брат й беше споменал, че в Битие душата се дефинира като „нешема“, своеобразен духовен „интелект“, отделен от тялото. Думата „интелект“ предполагаше наличие на мисъл. Ноетичната наука ясно показваше, че мислите имат маса, и следователно изглеждаше логично човешката душа също да притежава такава.

„Мога ли да претегля човешката душа?“

Идеята бе невероятна, естествено… беше глупаво дори само да си го помисли.

Три дни по-късно неочаквано се събуди през нощта. Скочи от леглото, качи се в колата си, отиде в лабораторията и незабавно започна работа върху експеримент, едновременно удивително прост… и плашещо дързък.