Дан Браун - Изгубеният символ

— Е, госпожо Соломон? — шеговито прошепна охранителят. — Ще разкриете ли изобщо на някого какво правите там вътре?

Катрин вдигна поглед.

— Някой ден, Кайл. Няма да е тази вечер.

— Я стига — настоя той. — Секретна лаборатория… в таен музей? Сто на сто правите нещо яко.

„Много повече от яко“ — помисли тя, докато събираше вещите си. Всъщност се занимаваше с толкова модерна област, че вече дори не приличаше на наука.

Робърт Лангдън стоеше вцепенен на прага на Националната скулптурна зала и се взираше в разкрилата се пред него потресаваща гледка. Помещението си беше точно такова, каквото го помнеше — елегантен полукръг, напомнящ на гръцки амфитеатър. Покрай изящните стени от пясъчник и италианска мазилка бяха издигнати колони от пъстра брекча, пред и между които беше подредена националната скулптурна колекция — статуи в естествен ръст на трийсет и осем велики американци, застанали в полукръг върху под от черни и бели мраморни плочи.

Точно такава си спомняше залата от лекцията, на която беше присъствал.

Имаше само една разлика.

Тази вечер залата беше празна.

Нямаше столове. Нямаше публика. Нямаше го Питър Соломон. Само неколцина туристи безцелно се мотаеха наоколо, без да обръщат внимание на величествената поява на Лангдън. „Да не би Питър да е имал предвид Ротондата?“ Обърна се към южния коридор и видя, че и в Ротондата се шляят туристи.

Ехото на часовника беше отзвучало. Вече официално беше закъснял.

Лангдън забърза към коридора и намери един екскурзовод.

— Извинете, къде се провежда тазвечерната лекция на Смитсъновия институт?

Човекът се поколеба.

— Не съм сигурен, господине. Кога започва?

— Сега!

Екскурзоводът поклати глава.

— Не знам нищо за проява на Смитсъновия институт тази вечер, поне не тук.

Напълно озадачен, Лангдън припряно отиде в средата на залата и се огледа. „Да не би Соломон да си прави майтап?“ Не можеше да повярва. Извади джиесема си и тазсутрешния факс и набра номера на Питър.

Телефонът не успя веднага да засече сигнал в грамадната сграда. Накрая започна да звъни.

Отсреща се разнесе познатият южняшки акцент.

— Кабинетът на Питър Соломон. Говори Антъни. С какво мога да ви бъда полезен?

— Антъни! — облекчено възкликна Лангдън. — Радвам се, че още сте там. Обажда се Робърт Лангдън. Изглежда, има някакво недоразумение с лекцията. В момента съм в Скулптурната зала, но няма никого. Да не са преместили лекцията другаде?

— Съмнявам се. Един момент да проверя. — Асистентът замълча за миг. — Свързахте ли се лично с господин Соломон?

Лангдън се смути.

— Не, разговарях с вас, Антъни. Сутринта!

— Да, спомням си. — Последва мълчание. — Това е малко лекомислено от ваша страна, не смятате ли, господин професоре?

Робърт вече съвсем се разтревожи.

— Моля?

— Помислете… Получавате факс, с който ви молят да се обадите на телефонен номер, и вие го правите. Разговаряте с напълно непознат човек, който ви се представя като асистент на Питър Соломон. После доброволно се качвате на частен самолет за Вашингтон и се прехвърляте в очакващата ви кола. Нали така?

По тялото на Лангдън запълзяха ледени тръпки.

— Кой сте вие, по дяволите? Къде е Питър?

— Боя се, че Питър Соломон си няма и представа за идването ви във Вашингтон. — Южняшкият акцент на мъжа изчезна и гласът му се превърна в гърлен мелодичен шепот. — Вие сте тук, господин Лангдън, защото го искам аз.

Робърт Лангдън притискаше джиесема към ухото си и обикаляше в тесен кръг в Скулптурната зала.

— Кой сте вие, по дяволите?

Отговори му спокоен шепот, мек като кадифе.

— Не се плашете, господин професоре. Не сте доведен тук без причина.

— Доведен ли? — Чувстваше се като животно в клетка. — Защо не кажете „отвлечен“?!

— Нищо подобно. — Гласът излъчваше зловеща ведрина. — Ако исках да ви навредя, вече щяхте да лежите мъртъв в лимузината. — Последните думи увиснаха във въздуха за миг. — Намеренията ми са напълно благородни, уверявам ви. Просто искам да ви отправя една покана.

„Не, мерси“. След преживяванията му в Европа през последните няколко години, нежеланата известност на Лангдън го превръщаше в магнит за всякакви откачалки и този тук току-що беше пресякъл една много сериозна граница.

— Вижте, не знам какво става тук, обаче ще затворя…

— Ще постъпите неблагоразумно — прекъсна го мъжът. — Имате съвсем ограничена възможност, ако искате да спасите душата на Питър Соломон.