Дан Браун - Метеоритът

Накрая игличките започнаха да изчезват. Дъждът спря. Когато Рейчъл отвори очи, зрението й беше по-ясно. И тогава ги видя.

Корки и Толанд лежаха наблизо и трепереха, полуголи и мокри. Ако се съдеше по измъчените им лица, и те току-що бяха изтърпели същото като нея. Кафявите очи на Майкъл Толанд бяха кръвясали и изцъклени. Когато я видя, той успя немощно да се усмихне. Посинелите му устни потръпнаха. Рейчъл се опита да седне и да разгледа странната обстановка. Тримата лежаха на пода на малка баня.

Вдигнаха я здрави ръце. Рейчъл усети, че силните непознати я избърсват и я увиват в одеяла. Поставиха я върху някаква носилка и енергично заразтриваха ръцете, краката и ходилата й. Нова инжекция в ръката.

— Адреналин — съобщи някой.

Адреналинът потече във вените й като живителна сила и събуди мускулите й. Макар че все още усещаше ледена празнота в стомаха си, кръвта постепенно изпълваше крайниците й.

„Завръщане от смъртта!“

Толанд и Корки лежаха до нея и трепереха под одеялата, а непознатите ги разтриваха и им правеха инжекции. Рейчъл не се съмняваше, че тези тайнствени мъже току-що са им спасили живота. Мнозина от тях бяха мокри, очевидно след като бяха влезли под душа с дрехите. Нямаше представа кои са и как са успели навреме да стигнат при тях. В момента нямаше значение. „Живи сме!“

— Къде… сме? — успя да попита тя и дори само от тези две думи мъчително я заболя главата.

Мъжът, който я разтриваше, отговори:

— Намирате се в медицинския кабинет на подв…

— Мирно! — извика някой.

Внезапно настана смут и тя се опита да седне. Един от мъжете в синьо й помогна, приповдигна я и я уви в одеялата. Рейчъл разтърка очи и видя, че в стаята влиза някой. Беше грамаден афроамериканец. Красив и властен. С тъмнозелена униформа.

— Свободно — каза той, приближи се до Рейчъл, спря до нея и я погледна с волевите си черни очи.

— Харолд Браун — с дълбок, внушителен глас се представи мъжът. — Капитан на „Шарлот“. Коя сте вие?

„Шарлот“ — помисли си Рейчъл. Името й се струваше странно познато.

— Секстън… — отвърна тя. — Аз съм Рейчъл Секстън.

Мъжът като че ли се озадачи и внимателно се вгледа в нея.

— Проклет да съм. Наистина сте вие.

Рейчъл се обърка. „Той ме познава?“ Беше сигурна, че не го е виждала, макар че когато спусна поглед от лицето му към лентичката на гърдите му, зърна познатата емблема с орел, сграбчил котва, заобиколен от думите ВОЕННОМОРСКИ ФЛОТ НА САЩ. И тогава се сети откъде знае името „Шарлот“.

— Добре дошла на борда, госпожице Секстън — каза капитанът. — Вие сте обобщавали няколко разузнавателни доклада на нашата подводница. Затова ви познавам.

— Но… какво правите в тези води? — заекна тя.

Лицето му се напрегна.

— Честно казано, госпожице Секстън, тъкмо щях да ви задам същия въпрос.

Толанд бавно се надигна и отвори уста да каже нещо, но Рейчъл решително му кимна да замълчи. „Не тук. Не сега“. Не се съмняваше, че Толанд и Корки първо ще искат да говорят за метеорита и нападението, но тази тема определено не биваше да се обсъжда пред екипажа. В света на разузнаването, независимо от положението, най-важно бе правото на достъп до класифицирана информация! Всичко, свързано с метеорита, си оставаше строго секретно.

— Трябва да говоря с директора на НРС Уилям Пикъринг — каза тя на капитана. — Насаме и веднага.

Браун повдигна вежди. Очевидно не беше свикнал да му заповядват на собствената му подводница.

— Трябва да му съобщя класифицирана информация.

Капитанът дълго се взира в нея.

— Първо да регулираме телесната ви температура, после ще ви свържа с директора на НРС.

— Спешно е, господин капитан. Аз… — Рейчъл замълча. Погледът и току-що бе попаднал върху часовника на стената над аптечката.

19:51.

Тя запремигва.

— Този… този часовник верен ли е?

— Намирате се на военен съд, госпожо. Нашите часовници са винаги точни.

— И това прави… в източно време?

— Седем петдесет и една.

„Боже мой! — смая се Рейчъл. — Още е едва седем петдесет и една? — Имаше чувството, че е била в безсъзнание часове. Дори нямаше осем часа? — Президентът още не е съобщил за метеорита! Имам време да го спра!“ Тя моментално се изхлузи от носилката и се уви в одеялото. Краката й трепереха.

— Трябва веднага да разговарям с президента.

Капитанът се обърка.

— Кой президент?

— На Съединените щати.

— Нали ви трябваше Уилям Пикъринг?

— Нямам време. Трябва ми президентът.