Дан Браун - Метеоритът

ВНИМАНИЕ! ВЪЗДУХ ПОД НАЛЯГАНЕ — 210 кг/см 2.

„Двеста и десет килограма на квадратен сантиметър“ — помисли си Майкъл. Надяваше се, че куполът на тритона ще изскочи навън преди налягането в кабината да е смазало белите дробове на Рейчъл. Все едно, че вкарваше мощен пожарен маркуч във воден балон и се молеше балонът бързо да се спука.

Най-после взе решение. Увиснал във водата зад потъващия тритон, Толанд завъртя кранчето и отвори клапана. Маркучът веднага се втвърди и въздухът с огромна сила нахлу в кабината.

Внезапна болка разцепи главата на Рейчъл. Тя отвори уста да изкрещи, но въздухът напълни дробовете й с такава сила, че те сякаш щяха да се пръснат. Усещаше натиск върху очите си. Оглушителен тътен проникваше през тъпанчетата й и тя започна да губи съзнание. Инстинктивно стисна клепачи и запуши ушите си с ръце. Болката се усилваше.

Чу тропане точно пред себе си. Насили се да отвори очи и видя размазания силует на Майкъл Толанд в мрака. Той притискаше лице към стъклото. Даваше й знак да направи нещо. Но какво?

Едва го виждаше в тъмнината. Зрението й се замъгляваше, очните й ябълки бяха деформирани от налягането. Въпреки това виждаше, че подводницата е потънала под последните лъчи на подводните прожектори на „Гоя“. Наоколо имаше само безкрайна мастиленочерна бездна.

Толанд се притискаше към купола и продължаваше да удря с юмрук. Гърдите му пареха за въздух. Знаеше, че след секунди ще трябва да излезе на повърхността.

„Натисни стъклото!“ — помисли си той. Чуваше изтичащия през нарушеното уплътнение въздух. Заопипва в търсене на място, където да вмъкне пръстите си. Нищо.

Кислородът му се изчерпваше, пред очите му притъмняваше. Той удари по стъклото. Вече не я виждаше. Беше прекалено тъмно. С последния въздух в гърдите си Толанд извика под водата:

— Рейчъл… натисни… стъклото!

Думите му излязоха като клокочещ шепот.

Рейчъл чувстваше главата си като стегната в някаква средновековна машина за изтезания. Клечеше до седалката и усещаше, че смъртта се приближава. Куполът пред нея бе пуст. Тъмен. Тропането беше спряло. Толанд го нямаше. Беше я изоставил. Съскането на въздуха над главата и звучеше като оглушителния вятър на Милн. Подът вече беше залят с тридесетина сантиметра вода. „Пуснете ме навън!“ Хиляди мисли и спомени минаваха през ума й като проблясъци лилава светлина.

Подводницата започна да се накланя и Рейчъл залитна и силно се блъсна в купола. Остра болка прободе рамото й. Тя падна и в същия момент усети нещо неочаквано — внезапно понижаване на налягането. Тътенът в ушите й рязко отслабна и тя чу клокочене на въздух, излизащ от подводницата.

Трябваше й миг, за да разбере какво се е случило. Блъскайки се в издутото навън стъкло, тя беше упражнила върху него достатъчно силен натиск, за да освободи част от вътрешното налягане. Очевидно куполът не прилепваше плътно! Рейчъл изведнъж разбра какво се е опитвал да направи Толанд, когато е увеличил налягането в кабината. „Да избие прозореца!“ Кислородният цилиндър на подводницата продължаваше да изпомпва въздух. Докато лежеше до стената на купола, тя усети, че налягането отново се повишава. Този път почти се зарадва, макар че имаше опасност да изгуби съзнание. С усилие се изправи и с всичките си останали сили натисна купола. Стъклото едва помръдна.

Рейчъл се блъсна в него с цялата си тежест. Нищо. Раната на рамото я заболя и тя я погледна. Кръвта беше засъхнала. Приготви се да опита пак, ала нямаше време. Подводницата неочаквано започна да се накланя — назад. Равновесието между тежкия двигателен отсек и резервоарите се наруши, тритонът се преобърна настрани и започна да потъва с кърмата надолу, Рейчъл падна по гръб върху задната стена и се втренчи в пропускащия купол.

Навън беше нощ… и отвсякъде я притискаха хиляди тонове океанска вода.

Искаше да се изправи, ала тялото й беше мъртво и тежко. Умът й отново се върна към детския й ужас.

„Бори се, Рейчъл! — викаше майка й и тичаше да я измъкне от водата. — Дръж се!“

Рейчъл затвори очи. „Потъвам!“ Кънките й бяха като оловни тежести, които я влачеха надолу. Виждаше майка си да ляга по корем на леда, за да разпредели тежестта си.

„Ритай, Рейчъл! Ритай!“

Рейчъл зарита с всички сили. Тялото й леко се издигна нагоре към ледената дупка. Искрица надежда. Майка й я хвана.

„Да! — извика Катрин. — Помогни ми да те изтегля! Ритай!“

Рейчъл зарита с кънките. Това бе достатъчно и майка й я издърпа на повърхността. После я отнесе чак на снежния бряг и се свлече на земята, обляна в сълзи.