Дан Браун - Метеоритът

„Майната му. — помисли си Гейбриъл. — Сега или никога“.

Докато вратите се затваряха, тя се обърна, затича се и пъхна ръка в кабината. Вратите отново се отвориха и Гейбриъл се втурна вътре запъхтяна.

— Някога виждали ли сте такова нещо? — попита тя сепнатия плешив мъж. — Боже мой, това е безумно!

Мъжът я изгледа странно.

— Момчетата от програмата за търсене на извънземен разум направо са се побъркали! — продължи Гейбриъл. — Компютрите им от двайсет години следят полета под двеста милиянски, а вещественото доказателство още отначало било заровено в леда на Земята!

Служителят се изненада.

— Ами… да… много е… — Той погледна към шията й, очевидно смутен, че не вижда да виси служебна карта. — Извинете, вие…

— Четвъртият етаж, моля. Толкова бързах, че едва се сетих да си сложа бельо! — Тя се засмя и крадешком хвърли поглед към картата му: „ДЖЕЙМС ТИСЪН, счетоводен отдел“.

— Тук ли работите? — с неудобство попита мъжът. — Госпожице?…

Гейбриъл зяпна и се ококори.

— Джим! Обидена съм! Нищо не може повече да наскърби една жена от това да се почувства незабележима!

Плешивият пребледня и смутено прокара длан по темето си.

— Извинете… това вълнение, нали разбирате. Признавам, че наистина ми изглеждате много позната. Към коя програма сте?

„Мамка му!“ Тя уверено се усмихна.

— СНЗ.

Мъжът посочи светещия бутон на четвъртия етаж.

— Естествено. Исках да кажа, по кой проект?

Пулсът на Гейбриъл се ускори. Сещаше се само за един.

— ПОСП.

Той се изненада.

— Наистина ли? Мислех, че познавам всички от групата на доктор Харпър.

Гейбриъл засрамено кимна.

— Крис ме крие от всички. Аз съм оная идиотка програмистка, дето се прецака с индекса на софтуера за регистриране на аномалии.

Плешивият зяпна.

— Вие ли сте били?

Гейбриъл се намръщи.

— Не спах цяла седмица.

— Обаче го отнесе доктор Харпър!

— Знам. Крис си е такъв. Поне оправи нещата. Какво изявление, а? За тоя метеорит. Поразена съм!

Асансьорът спря на четвъртия етаж и Гейбриъл изскочи навън.

— Радвам се, че се видяхме, Джим. Много поздрави на момчетата от счетоводството!

— Непременно ще им предам — заекна той, докато вратите се затваряха. — И аз се радвам, че се видяхме.

Подобно на повечето президенти, преди Зак Херни спеше по четири-пет часа. През последните няколко седмици обаче не беше имал време дори за толкова сън. Когато вълнението постепенно започна да се уталожва, Херни усети, че късният час превръща крайниците му в олово. Заедно с неколцина висши служители бяха в Рузвелтовата стая, пиеха шампанско и гледаха безкрайна върволица от повторения на пресконференцията, откъси от документалния филм на Толанд и коментари на специалисти. В момента на екрана една жизнерадостна репортерка с микрофон в ръка стоеше пред Белия дом.

— Като се изключи невъобразимото значение за човешкия вид, това откритие ще има сериозни политически последици във Вашингтон — каза тя. — Откриването на тези метеоритни фосили не можеше да стане в по-подходящ момент за президента. — Гласът й стана мрачен. — Нито в по-лош — за сенатор Секстън. — Показаха кадри от злополучния дебат по Си Ен Ен от същия следобед.

— След трийсет и пет години, струва ми се, е напълно очевидно, че няма да открием извънземен живот! — заяви сенаторът.

— Ами ако грешите? — попита Марджъри Тенч.

Секстън извъртя очи към тавана.

— Уф, за Бога, госпожице Тенч, ако греша, ще си изям шапката.

Всички в Рузвелтовата стая се засмяха. В ретроспекция приклещването на Секстън можеше да се приеме за жестоко, но никой от зрителите не забеляза това — надменният тон на сенатора бе толкова самодоволен, че той, изглежда, беше получил тъкмо това, което заслужаваше.

Президентът потърси с поглед Тенч. Не я бе виждал отпреди пресконференцията, нямаше я и в момента. „Странно — помисли си той. — Това е също толкова неин празник, колкото и мой“.

Новините по телевизията приключваха. За пореден път очертаха политическия скок на Белия дом и катастрофалното потъване на сенатор Секстън.

„Как се променят нещата само за един ден — каза си Херни. — В политиката светът се променя за миг“.

До изгрев слънце щеше да разбере, че е абсолютно прав.

„Пикъринг може да е проблем“ — бе казала Тенч.

Лорънс Екстром беше прекалено загрижен от тази нова информация, за да забележи, че бурята навън се усилва. Воят на въжетата се бе усилил и служителите нервно обикаляха и разговаряха, вместо да спят. Мислите на директора бяха потънали в друга буря — във Вашингтон назряваше експлозивен ураган. Последните няколко часа бяха породили безчет проблеми и Екстром се опитваше да се справи с всички. И все пак в момента един от тях изглеждаше по-опасен от всички други, взети заедно. „Пикъринг може да е проблем“. Най-малко му се искаше да си мери силите с човек като Уилям Пикъринг. Директорът на НРС от години се опитваше да контролира политиката на секретност на НАСА, лобираше за други приоритети и критикуваше умножаващите се неуспехи на Управлението.