Роджър Зелазни - Царството на Хаоса

— Ти си далеч оттук, татко.

Кимнах, после се усмихнах. Взех си малко месо и започнах да ям. Докато се хранех, наблюдавах бурята. Все още беше рано, за да съм сигурен, но тя като че ли бе спряла да напредва.

Прекалено бях уморен, за да заспя. Или поне така си мислех. Болките ми се бяха притъпили и ме заливаше чудесна безчувственост. Сякаш бях увит в топъл памук. Само събитията и спомените караха часовника на мислите ми да работи. В много отношения усещането беше великолепно.

Приключих с яденето и хвърлих дърва в огъня. Отпих от виното и пак погледнах към бурята, която приличаше на покрит със скреж прозорец на огрявана от пламъците стая. Животът беше прекрасен. Ако Рандъм успееше да отблъсне стихията, утре щяхме да влезем в Царството на хаоса. А какво ни чакаше там, нямах представа. Може да бе и гигантски капан. Засада. Номер. Прогоних тези мисли. Все едно, в този момент, това нямаше значение.

— Беше започнал да ми разказваш за себе си, татко.

— Така ли? Не си спомням какво съм казал.

— Искам да те опозная по-добре. Разкажи ми още.

Аз само свих рамене.

— Опиши ми целия този конфликт — настоя Мерлин. — Как започна? Какво беше твоето участие в него? Файона ми каза, че много години си живял сред Сенките, без да си спомняш нищо. Как си възстанови паметта и намери другите, как се върна в Амбър?

Засмях се. Погледнах още веднъж към Рандъм и бурята. Пийнах глътка вино и придърпах плаща около себе си.

— Защо пък не? — рекох тогава. — Ако обичаш да слушаш дълги истории, тази е точно такава… Предполагам, че най-доброто място да започна е частната клиника „Гринуд“, на сянката Земя, където бях заточен. Да…

Небето се извъртя веднъж, а после и още веднъж, докато говорех. Изправил се срещу бурята, Рандъм я надвиваше. Тя се разцепи пред нас като съчка под гигантска брадва. Заотстъпва назад от двете ни страни, понесе се на север и на юг, избледня, стопи се, изчезна. Земята, която бе покривала остана, а черният път си отиде с бурята. Ала Мерлин ме убеждава, че това не е проблем, защото той ще призове един от ефирните мостове, когато дойде време да преминем отвъд.

Рандъм вече тръгна. Събра му се огромно напрежение. Направо не изглежда същия — наглото малко братче, което обичахме да тормозим. По лицето му има бръчки, които досега не бях забелязал и то излъчва дълбочина, на която не бях обръщал внимание. Може би неотдавнашните събития влияеха на възприятията ми, но той ми се виждаше някак по-благороден и по-силен. Дали пък новата роля не го е преобразила като с магия? Избран от Еднорога, докоснат от мощта на бурята, Рандъм като че ли наистина бе придобил кралска осанка, която не го напускаше дори насън.

Аз поспах — както дремва в момента и Мерлин — и сега ми е приятно да бъда, в кратките мигове преди той да се събуди, единствената точица разум върху този зъбер на ръба на Хаоса и да гледам надолу към оцелелия свят, свят, който беше прочистен, свят, който издържа…

Сигурно сме пропуснали погребението на татко, потъването му в някакво безименно място отвъд Царството на хаоса. Тъжно бе, но просто нямах сили да помръдна. И все пак, поне бях видял грандиозната му погребална процесия, а и носех в себе си голяма част от неговия живот. Успяхме да си вземем сбогом. Той щеше да ме разбере. Сбогом и на теб, Ерик. След всичко случило се, сега ти казвам сбогом. Ако още беше жив, с враждата ни щеше да е приключено. Някой ден дори можехме да станем приятели, нямаше да има повод за съперничество. В цялото семейство двамата с теб най-много си приличахме. Като се изключи, в известен смисъл, особената ми близост с Дирдри… Но сълзите по този повод са проляти много отдавна. Сбогом, отново, моя най-скъпа сестричке, ти винаги ще живееш дълбоко в сърцето ми.

А ти, Бранд… С горчивина си мисля за теб, мой луди братко. Ти едва не ни унищожи. Почти успя да събориш Амбър от величавите му устои върху гърдите на Колвир. Опита се да заличиш всички Сенки. На път беше да разрушиш Лабиринта и да пресъздадеш цялата вселена по свой образ и подобие. Ти беше луд и зъл и стигна толкова близо до осъществяването на твоите желания, че още потръпвам. Радвам се, че загина, че стрелата и бездната отнеха живота ти, че няма повече да мърсиш земите на хората с присъствието си, нито ще дишаш благоуханния въздух на Амбър. Иска ми се никога да не се беше раждал или поне да бе умрял по-рано. Но стига толкова! Тези спомени са унизителни за мен. Бъди мъртъв и не безпокой повече мислите ми.