Роджър Зелазни - Кръвта на Амбър

След като привързахме яхтата на пристана и подредихме всичко необходимо по нея, ние се отправихме към един хълм по широк калдъръмен път. Недалеч от нас се виждаше страноприемница, от чийто комин се виеше пушек. Небето бе започнало да изсветлява на изток, а след обилната закуска, утринните лъчи вече бяха огрели света. Излязохме от страноприемницата и отидохме до поста за смяна на коне, където си избрахме три кротки животни, с които трябваше да стигнем до имението на барон Бейл.

Беше една от ония ясни, сухи есенни утрини, които стават все по-редки с приближаването на зимата. Едва сега успях да се усетя що-годе отпочинал и тъй като в страноприемницата имаха кафе — нещо не чак толкова характерно за Амбър извън двореца — аз с удоволствие изпих една чаша. Чудесно е да яздиш бавно в това време на годината и да долавяш уханието на земята, да гледаш как влагата се изпарява от почвата и пожълтелите листа, да усещаш вятъра по лицето си, да гледаш птиците и да се наслаждаваш на песните им малко преди да отлетят към страните на вечното лято. Яздехме мълчаливо и нищо особено не попречи на обзелото ме настроение. Спомените за изживените страдания, за мъката и разочарованията са силни, но въпреки това избледняват под напора на подобни омиротворени островчета в паметта ни. И днес, щом затворя очи и прегледам мислено календара на своя живот, аз често се озовавам отново сред ония къщи с каменни огради в Бейлпорт, яхнал коня си редом с Винта Бейл по улиците, огласени от крясъка на чайките. Времето е безсилно да заличи този спомен, обсебил завинаги едно кътче от сърцето ми.

След като пристигнахме в Арбор, оставихме конете на прислужниците, за да се погрижат за тях и да ги върнат после в града. Дрю се отправи към стаята си, а ние с Винта продължихме към построената на близкото възвишение къща на имението. От къщата се откриваше гледка към околните хълмове и каменистите равнини, покрити с лозя. Горе ни посрещна цяла орда от кучета, които се опитваха да се държат приятелска, докато вървяхме към главния вход. Дори след като влязохме вътре, дълго чувахме възбудения им лай през отворените прозорци. Дърво и ковано желязо, постлан със сиви каменни плочи под, високи тавани с подпорни греди, издължени прозорци, портрети на членовете на фамилията, няколко малки гоблена в оранжеви, кафяви, бежови и сини тонове, колекция от стари оръжия, по някои от които се забелязваха петна от ръжда, опушена камина… Прекосихме голямата предна зала и се отправихме към стълбището.

— Това е твоята стая — каза Винта, след като отвори една врата от тъмно дърво и ми кимна. Влязох вътре и огледах стаята. Беше просторна, с прозорци, които гледаха към равнината на юг. Повечето от слугите по това време на годината бяха в къщата на барона в града.

— Има баня в съседното помещение — добави тя и ми посочи една врата вляво.

— Страхотно. Благодаря ти, точно от това имах нужда.

— Оставям те да си починеш на спокойствие. — Винта отиде до един от прозорците и погледна надолу. — Ще се срещнем, ако искаш, след един час на терасата.

Отидох до нея и погледнах през прозореца. Под него се виждаше просторна тераса, засенчена приятно от няколко древни дървета, чийто оцветени в жълто, кафяво и червено листа бяха изпъстрили плочите на пода. На ограденото от цветни лехи място бяха разположени няколко маси със столове, умело разделени една от друга от насадени в саксии храсти.

— Съгласен съм.

Винта се обърна към мен.

— Нещо по-специално, от което да имаш нужда?

— Ако има кафе, с удоволствие бих изпил чаша или две на терасата.

— Ще видя какво мога да направя.

Тя се усмихна и сякаш за миг се люшна леко към мен. Стори ми се, че й се иска да я прегърна. Но аз не го направих, защото ако се лъжех, това можеше да доведе до доста конфузна ситуация. Освен това не исках да се сближавам излишно с нея, преди да съм убеден какво точно е намислила. Затова отвърнах на нейната усмивка и сложих ръка на рамото й.

— Благодаря ти — казах аз и отстъпих встрани. — Нямам търпение да вляза в банята.

После я изпратих до вратата на стаята. Наистина умирах от желание да си смъкна ботушите и да се потопя във ваната за едно дълго, горещо отпускане.

След известно време, облечен в чисти дрехи, придобити по познатия начин, аз слязох на долния етаж и бързо открих страничната врата, която водеше през кухнята към терасата. Винта бе седнала на една маса в източния й край. Тя също се беше погрижила за тоалета си и бе облякла кафяви панталони за езда и свободна риза с тютюнев цвят. На масата забелязах каничка с кафе и поднос с плодове и различни видове сирене. Нападалите листа шумоляха под краката ми, докато прекосявах терасата.