Роджър Зелазни - Кръвта на Амбър

Кимнах и след това отбелязах:

— Идеята беше негова.

— Знам. Хайде да се махаме оттук.

Джърт не помръдваше. Бе отпуснал щита си като прекършено крило. Деспил го поведе към една от близките пътеки на Ръба. Тръгнах след тях. Моят заварен брат Мандор, син на Сауал, сложи ръка на рамото ми.

— Знам, че не си искал да го подредиш така — каза той.

Кимнах и захапах устната си. Деспил беше прав за майка ни — Лейди Дара. Тя предпочиташе Джърт пред мен и той сигурно щеше да успее да я убеди, че виновният съм аз. Понякога имах чувството, че майка ми обича повече от мен и двамата си сина от Сауал — стария Херцог на Покрайнините, за когото се бе омъжила, след като татко така и не поискал ръката й. Веднъж я чух да казва, че й напомням за баща си. Казвали са ми, че двамата с него си приличаме поразително. Замислих се отново за Амбър и за Сенките и усетих как ме прониза познатият страх, тъй като веднага си спомних за гърчещия се непрестанно Логрус — моят единствен ключ към външните светове. Знаех си, че най-вероятно ще опитам да премина през него по-скоро, отколкото бях възнамерявал отначало.

— Нека отидем при Сухай — казах на Мандор, докато се издигахме заедно над Бездната. — Има още много неща, за които бих искал да го попитам.

Когато след това постъпих в онзи колеж на сянката Земя, не си правех труда да се обаждам често вкъщи.

— …вкъщи — чух да казва Винта, — Почти стигнахме. Пийни малко вода. — И ми подаде една бутилка. Отпих няколко големи глътки.

— Благодаря ти.

Протегнах се, за да раздвижа изтръпналите си мускули и вдишах соления морски въздух. Огледах се за луната. Беше останала далеч зад рамото ми.

— Здравата се беше унесъл — каза Винта.

— А говорих ли, докато спях?

— Не.

— Слава богу.

— Нещо лошо ли сънува?

Повдигнах рамене.

— И по-лоши сънища съм имал.

— Всъщност вдигна малко шум точно преди да те събудя.

— Ох.

Далеч пред нас забелязах малка светлинка върху мрачния нос. Винта ми я посочи и каза:

— След като я подминем, ще видим и пристанището на Бейлпорт. Там ще закусим и ще намерим коне.

— А далеч ли е Арбор?

— На около миля от градчето — отвърна ми Винта.

— Освен това пътят дотам е лек.

Тя остана за известно време до мен, вперила поглед в морето и бреговата линия. За пръв път просто стояхме един до друг, без ръцете или умът ми да са заети с нещо друго. Тогава се обадиха сетивата ми на магьосник. Стори ми се, че долавям в близост до себе си някаква магическа сила. Не ставаше въпрос за някакво заклинание или за излъчването на някакъв магически предмет, който тя носеше у себе си, а по-скоро за нещо едва доловимо. Призовах магическото си зрение и го насочих към нея. Отначало не забелязах нищо, но любопитството ми ме насърчи да продължа. Призовах на помощ силите на Логрус…

— Моля те, не го прави — каза тя.

Това си беше жива издънка. Да се оглежда по този начин друг адепт се смята за доста нетактично.

— Съжалявам — казах аз. — Не знаех, че се посветена в Умението.

— Не съм — отвърна Винта, — но съм доста чувствителна към неговите прояви.

— В такъв случай би могла бързо да го усвоиш.

— Моите интереси са насочени в друга посока — каза тя.

— Предположих, че над теб тегне нечие заклинание — обясних аз. — Просто се опитвах…

— Каквото и да си видял, то е част от мен. Нека го оставим на мира.

— Разбира се. Съжалявам.

И все пак тя съзнаваше, че не бих могъл да се откажа просто така, защото присъствието на непозната магическа сила представлява потенциална заплаха, затова продължи:

— Не е нещо, което би могло да ти навреди, повярвай ми. Дори напротив.

Замълчах, но тя не пожела да продължи. Затова оставих за момента нещата непроменени. Загледах се отново в светлината на брега. Каква ли сила притежаваше Винта? Как бе разбрала, че съм се върнал? Да не говорим, че бе успяла дори да ме открие на „Алеята на Мъртъвците“. Тя вероятно знаеше, че неминуемо ще си задам този въпрос и аз очаквах да демонстрира своята добронамереност, като ми разясни ситуацията.

Погледнах към нея и тя отново ми се усмихна.

— Вятърът скоро ще смени посоката си — каза тя. — Извини ме, но трябва да подготвя яхтата.

— Мога ли да помогна с нещо?

— След малко. Ще те повикам.

Проследих я с поглед и тогава ме споходи тайнственото усещане, че тя също ме наблюдава, макар да гледаше в друга посока. После осъзнах, че редом с морето, това чувство е присъствало от известно време в съзнанието ми.