Роджър Зелазни - Кръвта на Амбър

Отидох до бара и зачаках там, оглеждан отвсякъде, докато накрая ме приближи едър мъж със сиви, невероятно гъсти вежди и ме попита какво ще желая. Поръчах си порция моруна и посочих към една маса в далечния край на салона. Мъжът кимна, избоботи поръчката ми през един отвор в стената зад себе си и после ме попита дали ще искам да пийна и бутилка от „Пикнята на Бейл“ заедно с вечерята. Поисках. Той взе някаква бутилка, отвория и ми я подаде заедно с една чаша. Платих и след това се отправих към масата, която бях избрал. Седнах с гръб към стената и зачаках.

През мръсните стъкла на газените лампи, закрепени със скоби за стените проблясваха мъждиви пламъчета. На една от ъгловите маси трима мъже — двама по-млади и един на средна възраст — играеха на карти и си подаваха бутилка с вино. Вляво от мен похапваше възрастен мъж със страховит белег, който започваше над лявото му око и продължаваше под него. Той също бе седнал с гръб към стената, а на стола вдясно от него лежеше изваден от канията си кинжал със странно, дълго около петнайсет сантиметра острие. На друга маса си почиваха група музиканти — вероятно в паузата между изпълненията. Налях в чашата си малко от жълтеникавото вино и отпих глътка от него. Имаше специфичен вкус, който ме върна назад през годините. Не беше зле, стига да го пиеш на едри глътки. Барон Бейл притежаваше обширни лозя на около трийсет мили източно от града. Той беше главен снабдител на Двора на Амбър, а червените му вина бяха наистина забележителни. За сметка на това белите му нещо не се получаваха и той често подбиваше цените на местния пазар със солидни количества от второкачественото си производство. На етикета на виното бе отпечатан неговият герб и едно куче, застанало до него — баронът обичаше кучетата. Затова и хората наричаха това вино „Кучешка пикня“ или „Пикнята на Бейл“, в зависимост от това към кого смятаха да се обърнат. Любителите на кучетата понякога се засягаха при споменаването на първото название.

Приблизително едновременно с пристигането на поръчката, успях да забележа, че двама младежи, застанали на бара, ме оглеждат съвсем не между другото, като при това честичко си разменят неразбираеми за мен реплики, придружени от взривове смях. Реших да не им обръщам внимание и се заех с вечерята си. Малко след това мъжът с белега каза тихо с едва помръдващи устни, без да се навежда напред или да ме поглежда:

— Един безплатен съвет. Мисля, че ония двамата на бара са забелязали, че не си въоръжен и са те нарочили, за да се повеселят.

— Благодаря — казах аз.

Не че се съмнявах в способността си да се оправя с тях, но предпочитах да заобиколя евентуалните неприятности. Особено ако появяването на оръжие на видно за тях място би решило проблема.

Едно кратко съсредоточаване и Логрус затанцува пред очите ми. Не след дълго вече бях открил подходящо оръжие — нито прекалено дълго, нито прекалено тежко, добре балансирано, с удобна дръжка и нелош колан с ножница. Цялата операция заедно с призоваването ми отне около три минути. Първо, защото съм придирчив и си падам по удобствата, което — ей богу — в случаи като този не е никак излишно. И второ, защото пресягането през Сенките е най-трудно в непосредствена близост до Амбър.

Въздъхнах след като усетих меча в ръката си и изтрих потта от веждите си. После бавно измъкнах колана с всичките му такъми изпод масата, поставих го на стола до себе си и изтеглих двайсетина сантиметра от острието. Момчетата на бара забелязаха моето изпълнение и аз им се ухилих. Те проведоха кратък разговор, след който набързо скатаха усмивките си. Напълних чашата си и я пресуших на екс. После отново се заех с рибата, за която Джорди се бе оказал напълно прав. Храната тук наистина си я биваше.

— Готин трик — каза мъжът на съседната маса. — Предполагам, че не е много лесно да го изучи човек.

— Не е.

— Така и трябва. С повечето свестни неща е така, защото иначе всеки щеше да ги умее. Все още не е изключено да се заядат с теб, тъй като си сам. Зависи колко са си пийнали и дали им стиска да го сторят. Това притеснява ли те?

— Не.

— Така си и знаех. Но те определено ще нападнат някого тази вечер.

— Откъде си толкова сигурен?

Той ме погледна за пръв път и се ухили зловещо.

— Предсказуеми са като механични играчки. Пак ще се видим.

Той хвърли една монета на масата, стана, запаса колана с кинжала, взе тъмната си, украсена с перо шапка и тръгна към изхода.

— Пази се.