Роджър Зелазни - Кръвта на Амбър

— Джулия! Недей…

Тя предпочита да пропусне думите ми.

А цветята са все така наоколо…

Събуждане. Нощ. Есенен вятър под прозореца ми. Сънища. Кръвта на живота тече по вените на несъществуващо тяло…

Спуснах краката си от леглото и седнах. Разтърках очите и слепоочията си. Когато привърших разказа си, беше слънчев следобед и Рандъм ме прати да подремна. Времевите разлики между Сенките бяха успели да объркат окончателно денонощния ми ритъм. Точно това усетих и сега, макар да нямах никаква представа колко би могъл да е часът.

Протегнах се и станах от леглото, после се разсъних и се преоблякох. Знаех, че няма да мога да заспя отново. Освен това бях гладен. Облякох си топло наметало и излязох от покоите си. Все пак предпочетох да отида до града, вместо да атакувам кухнята. Не бях обикалял по улиците му с години, а точно сега имах нужда от една хубава разходка.

Слязох на долния етаж и преминах през няколко стаи и една голяма зала, в дъното на която имаше врата, водеща към коридора, който можех да следвам още от стълбището насам, стига да бях избрал да мина по него. Така обаче щях да се размина с два гоблена, на които исках да кажа по едно „здравей“. Първият от тях представяше горска идилия с мъж и жена, които се готвеха да си устроят пикник. На втория бе изобразена ловна сцена — няколко мъже преследваха с кучетата си един великолепен елен. Животното сякаш щеше да успее да им избяга, ако дръзнеше да завърши изумителния си скок…

Подминах ги и продължих нагоре по коридора, който водеше към заден вход, където един от стражите, на име Джорди, дочул шума от приближаващите стъпки, се опита да прикрие налегналата го скука. Спрях, за да разменя няколко думи с него и така научих, че той е на пост чак до полунощ, което правело още цели два дълги часа.

— Тръгнал съм към града — казах аз. — Къде бих могъл да хапна добре по това време?

— А каква храна предпочитате?

— Морска — реших аз в движение.

— Ами, „Зеления Рак“ — надолу по главната улица — е доста добър вариант, когато става дума за морска храна. Гостилницата е от скъпите…

Поклатих глава.

— Не ми трябва скъпо място — казах.

— Е, „При Нет“ също става — близо до ъгъла на „Ковашка“ и „Железарска“. Там не е много баровско…

— Ти там ли ходиш?

— Ходех едно време — отвърна ми Джорди, — ама напоследък са го надушили разни благородници и търговци. Вече не е същото. Станало е твърде снобско за мен.

— А не! Хич не ми трябват тежки разговори и клубна атмосфера. Просто ми се яде прясна риба. Ти къде би хапнал?

— Ами, има едно място, но пътят дотам е по-дълъг. Ако ви се слиза чак до доковете в началото на залива… Но може би не трябва да ходите там. Малко късничко е, а кварталът не е от най-безопасните, особено след здрачаване.

— Да не би да ми говориш за „Алеята на мъртъвците“?

— Понякога й викат така, сър, заради труповете, дето ги намират на сутринта. Щом ще ходите сам, по-добре вечеряйте в „Нет“.

— Жерар ме води веднъж там, но беше през деня. Мисля, че все още си спомням пътя. Как се казва мястото?

— Ъ-ъ, „При Кървавия Бил.“

— Благодаря ти. Ще поздравя Бил от твое име.

Джорди поклати глава.

— Няма да можете. Това име го избраха след смъртта му. Сега я върти братовчед му Анди.

— А как се казваше преди?

— „При Кървавия Сам“ — каза Джорди.

„Е, голяма работа“ — си казах аз и му пожелах му лека нощ. Тръгнах по пътеката, която водеше към ниското стълбище надолу по склона. Оттам се запътих по алеята на градината към една странична порта, където ме пропусна друг страж. Беше студена вечер, изпълнена с ароматите на есента, и опарила света около мен. Поех дълбоко въздух, после го изпуснах бавно и се насочих към централния площад. Далечно потракване на копита върху калдаръма долиташе до мен като детайл от сън или спомен. Нощта беше безлунна, но небето бе отрупано със звезди. Фенери, поставени на високи пилони, обграждаха площада под мен. Те разпръскваха фосфоресцираща светлина, около която кръжаха множество едри нощни пеперуди.

Стигнах главната улица. Подминаха ме няколко затворени карети. Един възрастен човек, който водеше на верижка малко зелено драконче, докосна периферията на шапката си и ми каза „Добър вечер“. Беше забелязал от коя посока идвам, но със сигурност не ме бе познал. В града физиономията ми не беше от особено добре познатите. Скоро почувствах как духът ми се отърсва от сковаността и се изпълва с нова енергия.

Рандъм не беше чак толкова ядосан, колко предполагах, че ще бъде. Той не ме прати отново по следите на Дяволския Чекрък, за да опитам отново да го изключа, тъй като моето творение бе оставило засега Амбър на мира. Просто ми бе предложено да помисля как ще е най-добре да действаме оттук нататък. Флора бе успяла да обясни на Рандъм кой всъщност е Люк и мисълта, че вече знаеше кой е тайнственият ни враг, го бе поуспокоила. Но той не пожела да ме запознае със собствените си планове, макар да подхвърли, че е изпратил наскоро шпионин в Кашфа, без да уточнява с каква задача го е натоварил. Това, което изглежда го притесняваше най-много в момента, бе фактът, че Далт вероятно е жив.