Кевин Андерсън - Пепел от светове

— Знам.

— Разполагаме с течаща вода, отопляван дом и килер, пълен с храна. И сме в безопасност. — Лидия погледна през прозореца към тъмното небе и блестящите язери, които осветяваха колониалния град. — Не е рай, но ще свърши работа.

Нира не гореше от желание да зърне познатия, но болезнен пейзаж на Добро. Докато „Ненаситно любопитство“ се спускаше към земята, сухите кафяви хълмове й напомниха на ужасяващи огньове. Тя обхвана с поглед централното селище на колонията и потръпна при спомена за бараките за разплод, за оградите, за множеството пъти, когато я бяха измъчвали и оплодявали като част от експериментите на губернатора.

Но тя бе дошла тук с определена цел. Носеше фиданки, които щеше да засади на Добро, да помогне на планетата да се изцели от цялата нанесена болка. Осира’х, Род’х, Гейл’нх, Тамо’л и Мюри’н бяха решили да придружат майка си на това поклонение и да я подкрепят с любовта си. Заедно щяха да променят нещата.

— Всичко ще е наред — каза успокоително Рлинда, забелязала колебанието й. — Обещавам.

— Аз съм единствената, която може да поправи нещата. Да се върна, да се изправя лице в лице с миналото, да видя тези хора… трябва да го направя, за да мога да продължа напред.

„Сляпа вяра“ летеше до „Любопитство“. И двата кораба бяха натоварени с припаси за колонистите. Рлинда каза:

— С БиБоб няма да се бавим дълго, така че ти и децата побързайте да приключите със задачите си по-скоро, ако не искате да се понесем към звездите и да ви оставим тук.

— Не, няма да останем тук. — Нира погледна към задната част на кораба; децата се забавляваха с някакви ханзейски филми. — Времето, което всички ние прекарахме на тази планета, е повече от достатъчно.

Щом „Любопитство“ и „Сляпа вяра“ кацнаха, въодушевените колонисти се притекоха да им помогнат да разтоварят доставките. Рлинда надзираваше работниците и наблюдаваше как припасите намаляват все повече, докато товарното помещение не се изпразни.

Нира — държеше една фиданка — се поколеба на долния край на рампата. Осира’х я улови за ръка и каза:

— Хайде, майко. Да не си забравила пътя?

И тя, също като другите деца, носеше малка саксия с фиданка от световната гора. Шест нови световни дървета за Добро.

— Как ще го забравя.

Нира се усмихна и шестимата заедно пристъпиха от рампата на земята.

Минаха през възстановения колониален град в малка процесия. Очите на Нира се наляха със сълзи, но тя не ги избърса. Оградите бяха изчезнали, бараките за разплод — изгорени, жилището на губернатора на Добро — сринато. Едва позна мястото. Толкова много от сенките и петната милостиво бяха изчезнали.

Някога разделените илдирийско селище и човешки затвор сега се бяха слели, сградите бяха смесени. Нира позна доста от колонистите и видя, че отношението им към бившите затворници е съвсем различно. Илдирийците наистина им помагаха. Знаеше, че трябва да зараснат много рани — и по пейзажа, и в сърцата на хората. Но обитателите на Добро очевидно вървяха към изцеление.

Може би щеше да се получи. Добро можеше да стане чудесна колония.

Децата, щастливи и развълнувани, подскачаха из тревата и бурените.

Нира не се учуди, че собственият й гроб все още съществува. Мюри’н го намери първа и повика всички.

Нира се почувства някак объркана, когато погледна излъскания геометричен камък на мястото, където губернаторът Удру’х уж я бе погребал. Холографският образ на лицето й — много по-младо и невинно — все още блестеше отгоре. Децата й изглеждаха запленени от изображението.

— Много си красива — каза Род’х.

Нира коленичи на острата трева и за един дълъг миг остана загледана в образа си. Спомняше си всички години, прекарани в лагера за разплод. Знаеше, че Джора’х е идвал да скърби до този камък, повярвал в лъжата за смъртта й.

Беше време да заличи лъжата. Взе кристала с данните и захранващия го пакет. Макар че жестът й бе символичен, изведнъж се почувства по-свободна.

Хората на Добро щяха да се излекуват. И тя също.

— Защо го направи, майко? — попита Осира’х.

Нира сложи саксията си на земята.

— Защото дойдохме, за да построим нов паметник — такъв, който е много по-важен.

И започна да дълбае дупка в земята, за да пресади дръвчето. Децата й помогнаха и скоро малкото световно дърво бе положено в новия си дом. Нира отстъпи назад и с радост погледна делото им.

— А къде да засадим останалите? — попита Гейл’нх.

Нира отбеляза места на достатъчно разстояние едно от друго, та растящите дървета да не си пречат, но достатъчно близо, за да могат да споделят силата си, а корените им да се докосват и преплитат под земята.