Керъл Кларк - Картината

Ярките светлини се въртяха и осветяваха всяко кътче от залата. Докато си пробиваха път, музиката явно караше танцуващите да се отпуснат и със страстен размах да развъртят партньорките си ту насам, ту натам, повечето от които явно никога не бяха посещавали школата по танци на Артър Морей.

Когато стигнаха бара Реган извика в ухото на Кит:

— Мисля, че три от пръстите ми оцеляха.

— Моят гръден кош беше смачкан от някой, който не погледна огледалото за задно виждане преди да завие.

— Ще ти намерим подходящо лекарство. А, ето ги и тях — посочи Реган.

Стюарт и Дерууд стояха на бара на няколко крачки от тях и изглежда водеха сериозен разговор. Реган отиде до тях и потупа Стюарт по рамото. Той се обърна и й се усмихна широко.

— Хей, Реган — сложи ръка върху рамото й.

— Здравей, Стюарт.

— Позволи ми да ти взема нещо за пиене.

— Разбира се.

Докато Стюарт викаше бармана, Реган се обърна и видя как Дерууд завлича Кит на дансинга. „Доста са бързи — помисли си тя. — Обзалагам се, че той знае, че следва бавен танц“.

— Какво искаш, Реган? — попита Стюарт.

— Бяло вино, благодаря.

След няколко минути й го подаде. „Той наистина е мил — помисли си Реган. — Тогава защо ми се струва, че има нещо?“

— Как беше вечерята? — попита той.

— Приятно. А твоята?

— Двамата с Дерууд решихме да ядем тук в града. Щеше да е много по-добре, ако бяхте с нас.

Реган му се усмихна.

— Хей, имаш ли билет за празненството в четвъртък вечер?

— Не бих го пропуснал. Бих желал всички да бъдем заедно.

— Сигурна съм, че ще можем да го уредим … Доволен ли си, че си във ваканция една седмица?

— А? О, да, разбира се.

— Ще трябва да ми изпратиш каталог. Много от приятелките ми скоро ще имат деца. Някои дори вече имат. Трябва да потърся някоя хубава дрешка, а не знам къде да отида. Кой е най-големият размер при теб?

— Кой размер? А-а, осми размер — отговори той.

— Осми? — Реган изглеждаше изненадана. — Мислех, че правите облекло само за бебета и малки деца.

— Ами, това е по-голямата част от дрехите, които правим — каза той бързо. — Хайде да танцуваме.

— Добре.

Те си пробиха път до Дерууд и Кит, които си отпускаха душата. Дерууд танцуваше вариант на туиста, докато Стюарт предпочиташе старото „развърти си бедрата и щракай с пръсти“.

Четиримата танцуваха доста време и после седнаха да пийнат по нещо. След като си поприказваха на бара, всички решиха, че става късно и заедно поеха навън. Стюарт и Дерууд ги изпратиха до апартамента на Луис и им пожелаха лека нощ.

Във фоайето беше тихо. Докато се влачеха по стълбите към стаята си, Реган беше потънала в дълбок размисъл.

— Какво става с теб? — каза Кит като извади ключа си.

— Просто си мислех. Беше приятно да танцувам със Стюарт, но когато го попитах за работата му той не искаше да говори за това. Беше някак странно.

— Трябваше да си сменим местата, щом искаш да си говориш за бизнес. Сигурна съм, че Дерууд би бил много по-подходящ. Предполагам, че би го предпочел пред танцуването цяла нощ.

— Не съм искала да говоря за бизнес — оправда се Реган. — Но когато подметнах нещо, той се сконфузи.

В стаята имаше ново легло. Върху него лежеше бележка, „Надявам се, че това е по-добре“, подпис „Трип“.

— Колко мило — каза Кит и веднага отиде да го изпробва. — Това е по-добре. Ще се събудя само четири пъти тази нощ.

— Мисля, че Трип трябва да забрави за тази автобиография. По-добре ще е да остане при Луис и да му помага в работата тук — каза Реган. — Той се грижи за всичко. Може накрая да открие собствено заведение.

— Не го споменавай на Луис — посъветва я Кит. — Ако това заведение преуспее, той ще иска да е единственото тук, докато не умре.

— Права си. Трябва да си поговорим с него на чашка кафе утре преди да отидем на моторните шейни. Днес почти не го видяхме.

— Може да вечеряме заедно — предложи Кит.

— Това е добра идея. Той ще е парцал. Празненството е вече толкова близко.

— Хайде да го направим — Кит започна да се съблича. После влезе в банята и затвори вратата след себе си.

Реган седна на леглото. „Толкова ми се иска да поговоря с Беси — помисли си тя. — Надявам се да се прибере рано в четвъртък. Може би затова не мога да се отпусна със Стюарт. Мисля си непрекъснато за тези неща. А после и картината, която ще изложат тук в четвъртък. Луис е прав. Не мога да си почина, докато напрежението не спадне.“

Ибън и Беси лежаха тихо в бавно стъмняващата се стая, звукът от работещата пералня беше слабо заглушен от стената на спалнята.