Стивън Кинг: Ягодова пролет

— Имаш ли нож? — лукаво ме попита той.

Обясних му, че единственото оръжие, което притежавам, е ключодържател във формата на заешко краче, сетне се поинтересувах:

— Тук сте заради Гейл Керман, нали?

— Защо питаш? — нахвърли се той върху мене. Закъснях с пет минути за часа.

Беше ягодова пролет; тази нощ никой не се разхождаше сам из полуфантастичния свят на кампуса. Мъглата отново бе паднала. От нея лъхаше на море, тя обвиваше всичко наоколо в тишина.

Около девет съквартирантът ми шумно нахлу в стаята, където от два часа си блъсках главата върху есе за Милтън.

— Хванали са го! — извика той. — Чух го в „Гриндър“.

— Кой ти го каза?

— Някакъв непознат тип. Знаеш ли, гаджето й я е убило. Името му е Карл Амалара.

Облегнах се назад в стола си и почувствах едновременно облекчение и разочарование. Навярно приятелят ми казваше истината: човек с име като Карл Амалара беше способен да убие любовницата си в пристъп на ревност.

— Радвам се — промълвих.

Приятелят ми изскочи в коридора, за да разтръби новината. Прочетох есето, видях колко е безсмислено, скъсах го и започнах отново.

На следващата сутрин историята беше на първите страници на вестниците. Имаше снимка на Амалара (вероятно направена на абитуриентския му бал), на която се виждаше мургаво момче с тъмни тъжни очи и белези от едра шарка по носа. Все още не беше направило признания, но срещу него имаше безспорни улики. Напоследък двамата с Гейл Керман непрекъснато се карали, а преди седмица окончателно скъсали. Съквартирантът на Амалара твърдял, че последният е „безутешен“. В сандъчето под леглото му полицаите открили дълъг ловджийски нож и снимка на момичето, очевидно нарязана с ножица.

До фотографията на Амалара бе поместена друга, на момичето. Беше доста неясна, но все пак се различаваха куче, олющена статуя на фламинго и невзрачно русокосо момиче с очила. То се усмихваше напрегнато и присвиваше очи. Едната му ръка лежеше върху главата на кучето. Значи бе вярно. Трябваше да е вярно.

Тази нощ мъглата отново се спусна, не с леките стъпки на котенце, а като дебнещ зъл хищник. Тази нощ се разхождах безцелно. Вдъхвах влажния въздух и влажния аромат на пролетта, която бавно изтласкваше упорития сняг, под който се показваше голата земя, подобно на черепа на заспала старица.

Това бе една от най-прекрасните нощи в живота ми. Хората, които отминавах под уличните лампи, напомняха шепнещи сенки. Всички приличаха на любовници, хванали се за ръце, впили поглед един в друг. Топящият се сняг капеше от стрехите и течеше от улуците; струваше ми се, че дочувам шума на морето, на тъмното зимно море, което бързо се оттегляше.

Разхождах се до полунощ, докато се измокрих до кости. Отминах безброй сенки, дочух крачки, които отекваха по криволичещите пътеки. Кой би се осмелил да твърди, че една от тези сенки не е човекът, или съществото, което всички наричаха Невидимия Джек? Не и аз, защото минах покрай много сенки, но мъглата ми попречи да видя лицата им.

На сутринта се събудих от врявата в коридора. Полусънено изскочих навън, за да разбера кой е получил повиквателно за армията, като сресвах косата си с пръсти. Имах чувството, че през нощта са изтръгнали езика ми и са го заменили с гъсеница, която прилепваше към засъхналото ми небце.

— Друг е — обърна се непознато момче към мен.

Лицето му беше пребледняло от възбуда.

— Трябва да го освободят.

— Кого да освободят?

— Амалара — доволно възкликна друг студент. — Бил е в затвора, когато се е случило.

— Когато се е случило какво? — търпеливо попитах. Рано или късно щях да науча всичко.

— Миналата нощ е извършено ново убийство. И сега всички я търсят.

— Какво търсят?

Момчето с бледото лице отговори:

— Главата на момичето. Убиецът отнесъл главата на жертвата си.

Днес „Ню Шарън“ е малък колеж, а по онова време студентите бяха още по-малко. Това бе учебно заведение, което рекламните проспекти наричат „семеен колеж“. И той действително приличаше на едно малко семейство, поне през онези дни — тук всички бяха приятели, или познати, които поздравяваш с кимване. Гейл Керман беше от момичетата, на които просто кимваш и си казваш, че си я виждал и преди.

Ала всички добре познаваха Ан Брей. Миналата година се бе класирала на второ място в конкурса за мис „Нова Англия“; освен това умееше да подхвърля горящ жезъл под звуците на „Хей, огледай ме добре“. Беше умна — до деня на смъртта си бе редактор на вестника на колежа (седмичник, пълен с политически карикатури и бомбастични статии), член на студентския драмсъстав и председател на местната женска организация. Когато бях наивен първокурсник, й бях предложил дописка за вестника, както и да излезем заедно. Естествено, тя отказа и на двете ми предложения.